Вал Макдърмид - Смърт в сенките

— Лошо, а? — Ловат прехвърляше думата като дъвка в устата си.

— Вижте, знам, че историята е много странна, но доктор Камерън не е жена, която би губила времето на полицията. Работила е в продължение на години като консултант на столичната полиция и не мисля, че… — тя млъкна, защото в същия момент видя решението на проблема си. Толкова се бе притеснила, че няма да може да ги убеди, че бе пропуснала един съвсем очевиден начин. Пое си дъх и се усмихна на Ловат.

— Главен инспектор Стив Престън — обяви тя. — От Ню Скотланд Ярд. Моля ви, обадете му се и му кажете това, което ви разказах току-що. Той ще потвърди, че не ви занимавам с глупости.

Ловат видимо се развесели.

— Искате да звъня в Скотланд Ярд, само защото вие сте казали така?

— Ще ви отнеме само няколко минути, а ще можете да спасите най-малко един човешки живот. Моля ви, сержант Ловат — тя се насили да му се усмихне, макар и хладно. — Ще бъде по-добре да се обадите вие. Но ако се наложи, ще се обадя аз.

Ловат погледна младия полицай и повдигна вежди.

— Какво чакаш, Сами? Дано само не станем за резил.

Скалната стена се издигаше над тях, висока няколко метра. Намираха се в тесен тунел, който водеше наляво. Веднага щом влязоха в него, Кит настоя Фиона да продължи.

— Тръгвай веднага. Остави ме. Ще си намеря къде да седна.

Тя го прегърна бързо и каза:

— Обичам те.

И забърза по дъното на пролома. Фиона стъпваше уверено и се движеше с лекотата на човек, привикнал към неравните планински терени. Само след минути видя, че проломът се разширява и излиза на скалист склон, обрасъл с пиренов храсталак и друга ниска растителност. Тя спря, за да огледа какво е положението напред.

Потокът бе прорязал свое корито през някогашното торфено находище. Бреговете му имаха плътния, богат цвят на шоколад, поръбени със златистите ресни на сухата планинска трева и канелено кафявите клони на храстите. Нямаше как да разбере дали Блейк е преценил откъде точно биха се появили, или просто си седеше и наблюдаваше склона, без да може да разбере къде са изчезнали.

Тя поразмисли. Ако хукнеше към потока, бързината на движението можеше да привлече вниманието му. При това широката термоблуза на Кит беше яркочервена. Затова пък пуловерът отдолу беше сив, а панталонът — тъмнозелен. Ако хвърлеше блузата, нямаше да се откроява на фона на скалите. Струваше си да опита.

Фиона смъкна блузата през глава и я хвърли на земята. Сети се за ножа и го взе, като провери дали е прибрала острието, преди да го пъхне в джоба на панталона си. Отпусна се на колене, после по корем, и запълзя мъчително бавно по скалата. Имаше ужасното чувство, че могат да я видят отвсякъде. Успя да премине дванайсетте ярда до потока, после се завъртя така, че да спусне вътре първо краката си. Водата беше толкова студена, че й пресече дъха. Нагази вътре до прасците — така, че главата й едва се виждаше над високия бряг. Започна отново да оглежда склона, търсейки мястото, където се беше скрил Блейк.

— Пипнах ли те — прошепна тя накрая. Позицията му беше напълно незащитена от тази страна. Виждаше очертанията на тялото му на фона на хълма, пушката стърчеше встрани като някаква уродлива протеза. Беше вдигнал ръка към лицето си и като че ли гледаше през бинокъл. Фиона прецени грубо къде трябва да излезе, така че да се озове едновременно над и зад него. Малко след мястото, където тя искаше да излезе, потокът завиваше рязко. Ориентирайки се по завоя, Фиона се приведе и тръгна по коритото.

Изкачването беше опасно, краката й се хлъзгаха по мокрите и обрасли камъни, теренът беше неравен и бе изключено да върви по-бързо. Няколко пъти не можа да се задържи при подхлъзванията и се накисваше до шия в ледената вода. След третото или четвъртото падане реши, че тъй или иначе няма накъде повече да се мокри и тръгна на четири крака, за да се движи по-бързо. Пълзеше по наклоненото корито на потока като маймуна.

Дотолкова се беше съсредоточила върху придвижването си напред, че видя завоя в мига, в който стигна до него. Спря и приклекна, за да си поеме дъх. Не би могла да се промъкне изненадващо зад гърба на Блейк, ако дишаше тежко като куче в летен ден.

Бавно и предпазливо Фиона надникна над брега. Беше почти убедена, че гледа в правилната посока. Но от Блейк нямаше и следа. Погледна назад по коритото, за да се убеди, че е извървяла толкова път, колкото бе имала предвид. Нямаше съмнение, беше стигнала точно на предвиденото място. Блейк би трябвало да бъде на стотина метра оттук, може би около пет метра по-надолу по склона. Но не беше там.