Вал Макдърмид - Смърт в сенките

— Къде? — попита той безразлично.

— Не искам да соча, защото ако е Блейк, може да прецени, че сме го забелязали. Но се пада приблизително там, докъдето би стигнал здрав мъж, ако се е върнал с колата до главния път и тръгнал оттам пеш през хълма. Вляво, малко над нас. Има една по-висока част на хребета. Той е на четиридесет-петдесет ярда вдясно от нея.

— Нищо не виждам — каза той. Фиона забеляза с тревога, че пак започва да говори неясно.

— Видях нещо, което приличаше на дуло на пушка и подскачаше нагоре-надолу. Възможно ли е да е местен човек?

— Не, не мисля. Няма причина да се е качил чак там. Горе няма по какво да се стреля.

— Майната му — промърмори Фиона, защото сега вече виждаше по-ясно. — Търси ни. Хайде да се попреместим и да видим как ще реагира.

Изправиха се с последни сили и започнаха да се влачат до следващото място, където бе възможно да се седне. Този път кретаха не повече от пет минути.

— Движи ли се? — попита Кит.

Фиона наклони глава така, сякаш гледаше право нагоре към планината. Но с ъгълчето на окото си следеше района, където забеляза дулото.

— Видях го — прошепна тя. — Дори виждам лицето му, като светло петно. Струва ми се, че не се е поместил.

— Добре — каза Кит. — На около пет минути път оттук има един процеп в скалата. Широк е около четири фута, но отгоре се вижда само като по-тъмна линия в камъка. Няма да може да ни види вътре. Остави ме там и върви, имаш преднина. Пътят не е далече, ще успееш да се измъкнеш.

— А ти?

Кит въздъхна.

— Няма начин да успея да измина този път. Вече почти не мога да ходя. Не е нужно да залови и двама ни. Моля те, Фиона, остави ме.

Тя поклати глава.

— Няма да те оставя, Кит. Не и след това, което изживях след смъртта на Лесли. Вярвай ми, предпочитам да умра. Но всъщност засега нямам планове да умирам. Дай ми картата.

Кит извади картата от джоба на якето и я разтвори върху коленете й.

— Така. Трябва да сме тук някъде, нали? — тя посочи една точка на картата.

— Не, не сме стигнали чак толкова далече — той я поправи, натискайки картата несръчно с един пръст.

— Виждам, че някакъв поток прекосява тази пътека — каза тя. — На какво разстояние е това място от края на пролома?

— На няколко ярда, не повече от дузина.

— Колко е дълбоко?

— Струва ми се, няколко фута… — той отпадаше бързо и гласът му започна да замира.

Фиона кимна.

— Значи, ако мога да вървя известно време по потока, без той да ме види, мога да изляза отгоре, зад гърба му. Мога да го нападна, да го ударя с някой камък или нещо подобно. По някакъв начин все ще се справя с него.

— Не можеш. Той е едър и силен мъж — възрази Кит. — При това има пушка.

— Да. Но се ловя на бас, че моята воля за живот е доста по-силна от неговата. А това, любов моя, е мнение на професионалист.

— Ти си луда. Ще те убие.

Фиона бръкна в джоба си и извади ножа.

— Не може да се каже, че съм невъоръжена. И няма да имам никакви задръжки да го ползвам. Това е единственият ни шанс, Кит. Няма да седя тук и да чакам да ни убият.

Кит постави ръка върху нейната.

— Пази се. — Той се намръщи, съзнавайки колко неадекватни са думите му. — Обичам те, Фиона.

Тя се облегна на него и го целуна по бузата. Студената влага по кожата му й напомни, че няма време за губене. Провери дали Блейк е все още там, където го бе видяла. После стана.

— Да тръгваме.

Керълайн погледна часовника си. Струваше й се, че е изминал половин човешки живот, откакто седеше в чакалнята на полицейския участък. Каквото и да ставаше, прекалено дълго се бавеха.

Най-сетне вратата в дъното се отвори и полицаят се върна, последван от някакъв мъж, който изглеждаше сив и монолитен като някоя от скалите по възвишенията около града. Светлосивият му костюм беше смачкан на всички места, където би трябвало да бъде изгладен. Беше очевидно, че присъствието на Керълайн не го радва никак.

— Аз съм сержант Ловат — каза той. — Имате късмет, че съм тук. Минах случайно, за да предам нещо на Сами.

— Той обясни ли ви за какво става дума?

— Ами каза ми това, което вие сте му казали, но то не звучи много убедително.

Той се облегна на гишето и наклони глава на една страна. Изглежда я оценяваше и оценката му не беше положителна.

Керълайн съзнаваше, че не е в най-блестящия си вид. Косата й беше рошава, а дрехите й може и да бяха по-измачкани от костюма на сержант Ловат. Така или иначе, налагаше се да го впечатли по някакъв начин.

— През живота си не съм била по-сериозна, сержант — каза тя. — Наистина съм убедена, че с Фиона Камерън се е случило нещо лошо.