Вал Макдърмид - Смърт в сенките

Той се почеса по челото с химикалката.

— Ами тогава да ида да поговоря с някого. — Разгъна дългото си слабо тяло и тръгна към една врата в дъното. — Почакайте малко. Ей сега ще се върна.

Керълайн притвори очи. Плачеше й се. Ужасът й нарастваше с всяка изминала секунда. „Моля те, господи, запази я жива и здрава“, обръщаше се тя към Бога, в когото всъщност не вярваше. Той не беше запазил Лесли; дълбоко в себе си се съмняваше, че би помогнал и на Фиона.

Но нямаше какво друго да стори.

Новините от обиска в апартамента на Джерард Койн бяха подчертано окуражаващи. Стив почувства как притесненията му се уталожиха, докато слушаше предварителния доклад.

Следователят описа как открили в банята под едно килимче изрязан капак в пода, който можел да се отваря. В кухината намерили найлонов плик, пълен с изрезки от вестници. Изрязани били статии за всеки от случаите на изнасилване, които Тери бе идентифицирала като свързани, както и някои по-общи публикации за зачестилите случаи на изнасилвания в Северен Лондон. Нещо повече, имало отделна купчина изрезки на статии, посветени на убийството на Сюзън Бланчард. Статии за други престъпления нямало.

В кухината открили и много остър кухненски нож. Ножът бил вече изпратен в съдебномедицинска лаборатория, където щял да бъде подложен на всички съществуващи тестове, за да се разбере дали по него няма следи от кръвта на Сюзън Бланчард.

— Струва ми се невероятно, че е запазил ножа — каза Стив, за пореден път удивен от глупостта — или арогантността — на престъпниците.

— Все още не сме сигурни, че точно това е ножът — каза предпазливо колегата му. — Може да е бил този, с който е заплашвал изнасилените жени. Не е задължително с него да е убил и Сюзън Бланчард.

Сред дрехите на Койн бяха намерени няколко колоездачни екипа, които също бяха изпратени за анализ.

Намерили бяха и трофеи и грамоти от няколко колоездачни състезания, спечелени от Койн. Напълно възможно бе той да е бил велосипедистът, който бе префучал с такава скорост през Хампстед Хийт онази сутрин. Разполагаше с необходимото умение и издръжливост, за да го направи, дори без да се изпоти. Стив отиде в помещението до стаята за разпити и се приготви да наблюдава как ще се справят колегите му с Джерард Патрик Койн. Разпитът тъкмо бе започнал, когато се обади Сара Дювал.

След като огледа внимателно картата, Блейк видя само една възможност. Изключено беше да се опитат да излязат на пътя, който вървеше по брега на езерото. Знаеха, че той разполага с кола и че няма как да не ги забележи. Единствената друга възможност бе да опитат да прехвърлят хълма. Тогава биха излезли на пътя за Леърг в съседство с няколко къщи, а поне в една от тях сигурно имаше телефон.

Не му се вярваше Мартин да има сили да извърви толкова път. Тя сигурно щеше да го остави в къщичката и щеше да тръгне да търси помощ. Блейк си каза, че за него това би било идеалното решение. Можеше да стигне с колата докъм края на пътеката, където тя трябваше да се появи, да намери удобно място, откъдето да се прицели, и да я застреля. В дива местност като тази имаше предостатъчно места, където можеше да се скрие труп.

После можеше да се върне през хълма към къщичката и да довърши това, което бе започнал. Това би било неочаквано удоволствие — да се върне отново към темата на „Кръвна картина“. Далеч по-удовлетворяващо, отколкото ако бяха загинали в пропастта.

Изглежда боговете бяха решили да го възнаградят за търпението. Той го заслужаваше, но в този живот малко хора получаваха това, което заслужават. Отскоро той се бе намесил, за да постигне известна справедливост, и забелязваше с удоволствие, че вселената минава на негова страна.

Блейк завъртя ключа, усмихна се доволно и подкара джипа надолу по хълма, към тъмните води на Лох Шин.

Много малко от следователите, работили със Стив Престън, го бяха виждали да избухне. Но не можеше да има съмнение, че нещастните следователи, които бяха следили Френсиз Блейк, щяха да станат жертви на ужасен гневен изблик. Джоан и Джон, прекъснати още преди да бяха започнали истински да разпитват Койн, както и Нийл, повикан от апартамента на заподозряния преди приключване на обиска, бяха наясно, че се бяха провалили страховито.

— Не е за вярване! — беснееше Стив. Лицето му беше мъртвешки бледо, като изключим двете червени петна на скулите. — От вас се очакваше да не изпускате от очи този човек, а според сведенията, които имаме от полицията на централен Лондон, той си е влизал и излизал, когато си поиска, и то без ваше знание. Нямате и най-смътна представа какво е правил, докато вие сте мислили, че си е у дома, нали?