Вал Макдърмид - Смърт в сенките

— Тук съм, Кит. Аз съм, Фиона. Всичко ще се оправи.

Той успя да отвори съвсем леко очи и простена. Тя се притисна до него в отчаян стремеж да му прехвърли малко от топлината си. Студът и загубата на кръв бяха причина да изпадне в шок.

Първото, което трябваше да направи, бе да го затопли. Тя се откъсна внимателно от него и изтича до спалнята. Намери един спален чувал, две дебели ризи и един чифт джинси, после забърза обратно към банята. Наметна го със спалния чувал, като не преставаше да му говори успокоително. После измъкна плика от вътрешния джоб на якето си и извади ножиците за метал. С неимоверно усилие успя да разреже веригата, усукана около глезените му, и да освободи краката му. Те бяха леденостудени. Притегли ги напред и започна да му навлича джинсите, после ги издърпа нагоре до коленете.

Взе чука и длетото и се зае с белезниците, които придържаха ръцете му към стената. Започна с дясната ръка. Няколко удара й бяха достатъчни, за да изтръгне металната халка от стената. Ръката му увисна безжизнено до тялото и той простена отново.

Фиона отиде от другата му страна и се замисли. Не искаше да вади абоката от ръката му, защото се опасяваше, че може да започне да кърви. Взе ролка лейкопласт от аптечката, и внимателно усука част от него около ръката му, прикрепяйки здраво абоката. Едва тогава повтори процедурата с чука и длетото, и освободи и лявата му ръка. Той рухна напред като труп. По някакъв начин Фиона успя да му навлече и двете ризи, като разряза ръкавите, за да минат през веригите и халките на белезниците.

После, стенейки от усилие, тя го изправи на крака и го подпря на стената, за да издърпа панталона му нагоре. Обзе я внезапен пристъп на паника, защото й се стори, че всичко това й бе отнело прекалено много време. Убиецът сигурно беше наблизо. Надали би рискувал да остави Кит сам за дълго време.

Фиона остави Кит да се отпусне отново върху тоалетната чиния. Извади от комплекта за първа помощ термопакети, разтърка ги, за да ускори химическата реакция, която щеше да доведе до отделянето на топлина, и ги пъхна в ризата му. После отиде отново в спалнята и успя да открие чифт дебели чорапи и едни стари маратонки.

После отиде в дневната и извади от един шкаф две кутии кока-кола. Точно това й трябваше — едновременно течност и захар. Кофеинът надали би представлявал проблем за човек, който поглъщаше ежедневно огромни количества кафе. Когато се обърна, погледът й падна върху тесния метален шкаф. Там, където трябваше да стои ловната пушка, с която Кит стреляше по зайци, зееше празно пространство. Фиона видя една отворена полупразна кутия със сачми. Паниката отново се надигна. Където и да се намираше човекът, който бе отвлякъл Кит, той разполагаше с ловна двуцевка. Положението, и без това отчаяно, бе станало още по-лошо.

Тя изтича до банята и нахлузи чорапите и обувките на краката на Кит. После се помъчи да го изправи.

— Хайде, Кит, хайде, миличък. Трябва да дойдеш на себе си. Трябва да можеш да се движиш.

Топлината започваше да действа. Кит потръпна и очите му се отвориха докрай. Той я погледна удивено и изграчи пресипнало:

— Фиона?

— Да, аз съм, не халюцинираш. Открих те, скъпи. Сега трябва да изпиеш това. — Тя поднесе кутията кока-кола към напуканите му устни и се принуди да прояви търпение, докато той преглъщаше. — Ще те измъкна оттук, обещавам — добави тя.

— Къде е Блейк? — каза Кит с несвой глас, замазвайки съгласните.

— Блейк ли? — Фиона се зачуди от кое кътче на трескавия му мозък бе изскочило това име.

— Френсиз Блейк — настоя той. — Той ме докара тук. Той ми причини всичко това.

Това трябваше да звучи като халюцинация, но изведнъж всичко си дойде на мястото. Мъжът, с когото се бе разминала по пътя насам. В съзнанието й просветна някакъв спомен. Никога не беше виждала лично Блейк, но бе слушала гласа му по новините. Слуховото възприятие отключи визуалния спомен. От лицето на непознатия, когото срещна, не се виждаше кой знае колко, но сега, когато имаше с какво да го сравни, можа да прецени, че наистина е бил той. Френсиз Блейк беше мъжът с брадвата. Но докато съзнанието й приемаше видяното, интелектът й се съпротивляваше. Защо, по дяволите, му е било на Френсиз Блейк да отвлича Кит? Как бе възможно тъкмо той да е серийният убиец? Звучеше й безсмислено, направо абсурдно.

Освен това точно сега нямаше време за размисъл.

— Няма го — заяви тя с увереност, каквато въобще не изпитваше. Но къде наистина беше Блейк и какво правеше? Ако се съдеше по брадвата, наистина бе тръгнал да насече дърва за печката. Или пък съчките му трябваха, за да скрие в тях пушката. Най-вероятно се бе упътил обратно към къщата, като предварително бе скрил колата си някъде другаде. Тогава бе чул приближаването на лендроувъра. Дори да не знаеше коя е тя, беше ясно, че колата отива към единствения обитаван дом наблизо — затова той сигурно бе тръгнал обратно, за да изглежда, че отива някъде другаде.