Вал Макдърмид - Смърт в сенките

Елементарен номер, но беше минал. Тя не го бе заподозряла нито за миг. А сега той знаеше, че тя е тук. Изключено бе просто да ги пусне да си вървят, нали? Не беше възможно.

Фиона тръсна глава в опит да подреди мислите си.

— Отивам да докарам лендроувъра — каза тя. Говореше бързо и отчетливо, за да прикрие страха, който свиваше стомаха й. — Искам да не мърдаш оттук. Ако успееш да дойдеш в колата, ще бъде чудесно. Но не се тревожи, ако пръстите още не те слушат. Ще мине доста време, докато кръвообращението се възстанови. Имаш ли представа колко кръв ти е източил?

— Повече от половин литър — въздъхна той. Говореше като пиян. — После припаднах. Мисля, че тогава е спрял. — Кит примигна и за първи път фокусира погледа си върху това, което го заобикаляше. Видя кървавите драсканици по стената и потръпна. — Да му се не види — той се опита да се засмее, но вместо това се разкашля. — Хич не го бива за художник.

Фиона се изправи и притисна главата му до гърдите си.

— Ще бързам колкото е възможно повече.

Пусна го, взе ножа от торбата, извади около инч от острието и го постави внимателно в джоба на якето си. Едва успя да се насили да остави Кит сам, но трябваше да докара колата, ако искаше да го спаси. Не можеше да чака Керълайн да призове кавалерията — не и сега, когато знаеше, че Блейк има пушка.

Отиде до предната врата и я открехна предпазливо. Огледа просеката. Нищо не помръдваше. Кожата й бе настръхнала от страх. Блейк можеше да е навсякъде наоколо, скрит сред дърветата, и да я държи на прицел. Можеше да се е скрил зад лендроувъра и да я чака, за да я удари с нещо и да я зашемети. Повдигна й се от страх.

Започна да отваря полека вратата. Плъзна свободната си ръка в джоба и стисна здраво ножа. Все още нищо не помръдваше. Ако Блейк действително я бе взел на прицел, щеше да му бъде по-трудно да я улучи, ако се движеше, вместо да стои тук и да се колебае. Сега или никога.

Тя прекоси тичешком просеката и затича надолу по пътеката. Учуди се, че стигна толкова бързо до лендроувъра. Беше забравила, че първоначално стигна до къщата по заобиколен път. Отвори вратата и скочи вътре, опря за миг глава върху волана и изхлипа от облекчение. „Стегни се!“, заповяда си тя и се изправи.

Понечи да запали двигателя и за миг я обзе нов ужас. Ами ако Блейк бе развалил мотора? Завъртя трескаво ключа и едва не се разплака от облекчение, когато двигателят заработи. Профуча обратно нагоре по пътеката, зави и паркира така, че задният капак на колата беше точно срещу вратата на къщата.

Остави мотора да работи, отвори задната врата и изтича обратно в къщата. Кит вече се бе поизправил и се подпираше на тоалетното казанче. Беше все така мъртвешки бледен, но държеше очите си отворени и като че ли осъзнаваше какво става около него. Фиона зашета наоколо, взе две одеяла и една възглавница, още няколко ризи на Кит, изтича навън и натовари вързопа в лендроувъра, като последно добави и спалния чувал. Подреди на пода някакво подобие на легло, после се върна за Кит.

— Трябва да се опиташ да ми помогнеш — каза тя. — Не мога да те нося.

Кит кимна.

— Мисля, че вече мога да стоя прав. В дневната има един бастун. С негова помощ може и да се справя.

Гласът му бе все още треперлив и много тих.

Фиона намери бастуна, подпрян в един ъгъл. Беше модерен алуминиев бастун, с възможност за телескопично удължаване, и с пружина, която да поема удара. Тя го удължи леко, за да може Кит да го ползва като овчарска гега.

Върна се в банята, пъхна ръката на Кит в кожената халка на края на бастуна и му помогна да я стисне.

— Чувствам бодежи — измънка той.

— Вярвай ми, това е добър признак — отвърна Фиона. Мушна ръка под другия му лакът и с нейна помощ той успя да стъпи на краката си.

— Господи, мускулът ми се схвана — простена той. Десният му крак се подгъна, когато трябваше да поеме тежестта му.

Стори й се, че измина цяла вечност, преди той да успее да пристъпи веднъж. Чувстваше как по гърба й се стича пот. Успяха с мъка да стигнат до вратата, а после и до лендроувъра. Фиона го завъртя така, че той седна в багажника, после качи и краката му, опита се да го нагласи колкото може по-удобно и попита:

— Добре ли си?

Той успя да се усмихне.

— В сравнение с какво? Вие ми се свят, всичко около мен се върти, и имам чувството, че ще повърна всеки момент.

— Това е само от обезводняване и ниско кръвно налягане. Вярвай ми, Кит.

Когато най-сетне затвори вратата и подкара лендроувъра, Фиона изпадна в невероятна еуфория. Беше се справила. Напук на вероятностите, успя да го намери навреме. Щяха да се измъкнат. Изпита желание да запее. Минаха гората и вече се движеха по открития склон. Фиона виждаше пред себе си иглолистните насаждения, зад които се криеше мостът.