Вал Макдърмид - Смърт в сенките

„След половин миля има още един завой наляво, пътеката те връща покрай дерето и трябва да минеш по един въжен мост — доста по-здрав е, отколкото изглежда, но не вдигай повече от пет мили в час.“ Фиона влезе в завоя и наближи моста — конструкция от дървени греди, окачени на железни въжета. Сърцето й се беше качило в гърлото. Не й се вярваше тази крехка конструкция да издържи тежестта на лендроувъра. Но се налагаше да се довери на думите на Кит. Спря преди началото на моста и мина на първа скорост. После запълзя напред със скоростта на човешки ход. Мостът изскърца застрашително, когато пое тежестта на колата, но издържа, докато тя препълзя двайсет и петметровата ширина на пропастта.

Когато стъпи отново на твърда земя, издиша, и едва сега осъзна, че е задържала дъха си. Свали мокрите си от пот ръце от волана и ги избърса в панталона.

— Да му се не види, дано не съм сбъркала — промърмори тя. — И дано стигна навреме.

„От другата страна на реката има дървета. Минаваш покрай тях и караш все направо. Къщичката е на около една миля от там.“

Краят предстоеше непосредствено. Тя мина през редицата дървета от другата страна на дерето. След още стотина ярда зави отново и за свое удивление едва не бутна някакъв човек, който вървеше по пътя право към нея, нарамил брадва, с наръч съчки под мишница. Тя заби спирачки и свали прозореца. Човекът, потънал в анорака си и смъкнал плетената си шапка почти до носа, с шал, увит около врата и устата, вдигна ръка в знак на поздрав.

— Търся къщата на Кит Мартин — каза тя. — На прав път ли съм?

Тъмните му вежди се смръщиха.

— На писателя ли? Да, има още около миля нагоре.

Ако съдеше по акцента му, човекът не беше местен, но явно познаваше околността. Сигурно бе някой от новодошлите, които също като Кит, изкупуваха обявените за продан парцели, съблазнени от ниските цени и спокойствието на живота сред природата.

— Благодаря — каза тя. — Не сте го виждали днес, нали?

Мъжът поклати глава.

— И аз излязох току-що за дърва.

Фиона му махна с ръка и продължи. Скоро се озова на открито възвишение, обрасло само с жилав, кафеникав пирен. Тук-там се виждаха скали — ту големи, заоблени скални късове, ту по-ситни скални отломки, засипали доста голяма територия. Напред се виждаше горичка. Предположи, че тя служи на къщата за защита от вятъра и отби встрани от пътя, преди да стигне до нея.

Това беше. Нямаше връщане назад. Прилошаваше й от страх и напрежение, но трябваше да продължи напред. Сграбчи плика с покупките си и го пъхна в непромокаемото яке. Пое си дълбоко, но треперливо дъх, отвори вратата и слезе на пътя.

Знаеше, че не бива да тръгва направо към къщата. Ако убиецът бе там с Кит, той несъмнено следеше пътя. Огледа се и взе решение. Хлътна в горичката, под ъгъл спрямо пътя, и започна да се промушва през млади дръвчета и да тъпче къпиновите храсти, които се изпречваха на пътя й. Беше трудно, толкова повече, че трябваше да внимава да не вдига много шум.

След около десет минути се озова пред широка просека. В средата й имаше едноетажна постройка с покрив от каменни плочи. Бе излязла откъм задната стена, на която нямаше прозорци. Идеално за изпълнение на плана й. Тя се огледа, учудена от липсата на кола наблизо. Ако убиецът бе тук с Кит, те трябваше да са пристигнали с нещо. Ами ако вече бе късно? Ако вече беше изпълнил намерението си и бе убил Кит? Никога досега не се бе чувствала толкова уплашена и толкова сама.

— Не преувеличавай — промърмори тя под нос. В най-лошия случай бяха дошли преди два часа. За убиеца бе все пак важно да повтори ритуала на убийството така, както бе описано в книгата. Не би могъл да има достатъчно време, за да е успял да източи кръвта на Кит и да приключи с рисуването по стените. Или още не бяха пристигнали, или убиецът се е върнал до Леърг, защото се е оказало, че има нужда от нещо.

Или, разбира се, тя беше сбъркала.

Без да обръща внимание на последната мисъл, Фиона реши да предприеме нещо. Притича, ниско приведена, от дърветата до стрехата, доволна, че се бе сетила да си купи удобни обувки. После започна много бавно да се придвижва покрай стената на къщата. Когато стигна до края, се осмели да надникне зад ъгъла. Не забеляза никакъв признак на живот. Видя, че на стената има три прозореца. Избърса потта от челото си и решително зави зад ъгъла.

Чуваше ударите на сърцето си, докато вървеше на пръсти към първия прозорец. Надникна внимателно над перваза. Стаята, която видя пред себе си, очевидно беше спалнята на Кит. Не се забелязваше никакво движение. Стори й се странно да гледа нещо, което й бе непознато и все пак толкова близко. В гърдите й се надигна вълнение, от което едва не й спря дъхът.