Вал Макдърмид - Смърт в сенките

Той потри лице с ръце. Опитваше се да се успокои дотолкова, че да бъде в състояние да обясни защо настоява за ареста на Джерард Койн. Подиша дълбоко около минута и сетне реши, че е готов да се обади. Трябваше да лъже, да каже, че се е изтощила батерията на пейджъра му, а той не е забелязал. Един час закъснение надали щеше да бъде от значение. Но понякога беше.

Докато набираше номера на заместник-началника, го прободе съжаление. Беше изпълнен с такива надежди за връзката си с Тери. А както обикновено, всичко се провали.

Дано поне имаше повече късмет с Койн.

На четиристотин мили от Лондон Санди Галоуей чоплеше сандвича си с бекон в кафенето на Сейнт Ленърдс. Чакаше Фиона Камерън втори час, и започваше сериозно да се ядосва. Беше изпаднала в паника, когато му се обади снощи, а днес дори не се бе постарала да спази уговорката им. Дори не бе оставила някакво съобщение при дежурния или на рецепцията в хотела си. Хотела, който й плащаха от собствения си бюджет, припомни си той кисело.

Беше се обадил на Сара Дювал, както й бе обещал. Изгледа си филма докрай и после й звънна в кабинета на Ууд Стрийт. Умно момиче беше тази Сара. Беше му обяснила подробно несъответствието между думите на Редфорд и находката в Дорсет, обясни също защо първоначално се бе смутила, после изреди аргументите, които й бяха хрумнали впоследствие. Очевидно бе успяла да потисне съмненията си, и Галоуей бе склонен да й вярва.

Което, разбира се, означаваше, че опасенията на Фиона Камерън са напълно неоснователни. Санди Галоуей беше много вбесен, че поне не се бе постарала да го уведоми за промяната в плановете си.

През ум не му мина да погледне в тавата зад факса, който се намираше до бюрото на секретарката му, в преддверието към неговия кабинет.

Упътването бе запечатано в паметта й като надпис върху надгробен камък. „Тръгваш по А-839 от Леърг“. Върна се назад от центъра, прекоси теснините на река Шин, преди да се разшири и да стигне до двата залива в единия край на езерото. Известно време се движеше по брега, после зави на запад, а от дясната й страна остана един заоблен хълм. Хвърли поглед в огледалото за обратно виждане, за да провери дали Керълайн се движи зад нея.

„На около миля извън града ще видиш отклонение вдясно. На пътепоказателя пише «Салахи».“ Да, ето го отклонението. От другата страна на пътя имаше дори телефонна кабина. Фиона спря и посочи с пресилен жест към кабината. Керълайн вдигна палец, посочи часовника си и изпревари Фиона, за да спре точно до телефонната кабина. Фиона хвърли поглед към часовника. Девет и трийсет и седем минути. Имаше един час. Подкара отново и зави рязко надясно.

„Поемаш по пътя (имай предвид, че е много неравен, именно затова ти заех лендроувъра) и караш около пет мили и половина“. Тя се подчини на инструкциите. Пътят, който скоро стана каменист и изровен, се виеше на около четиридесет фута над единия бряг на езерото. По стръмния склон надолу тук-там растяха дървета. От лявата страна на пътя бяха засадени иглолистни дървета, които се простираха до самия хребет. Но Фиона, вече изцяло съсредоточена върху това, което й предстоеше, не обръщаше внимание на красивия пейзаж. Когато иглолистната гора свърши, мина покрай няколко къщи и се озова на открит скат, покрит с пирен. Тук вече нямаше никакви признаци на живот, само в далечината се виждаше тънка струйка торфен дим, който се виеше над нечий комин.

След малко повече от миля пътят започна да се вие нагоре. Но този път, вместо спретнатите борови редици, край него имаше пъстра широколистна гора. Калини, брези, елхи и високи, разкривени шотландски борове растяха в привиден хаос сред добре поддържана гора, оградена от пътя с висока ограда, по която тук-там се виждаха високи дървени порти.

Гората свърши рязко след един завой. Пред нея се виждаше дере. Над него минаваше солиден на вид дървен мост с перила от стомана. „Пресичаш едно речно корито — Алт а’Клаон“. Нямаше съмнение, че е на прав път. Когато бе на средата на моста, Фиона започна да се движи много бавно, хвърляйки поглед към дълбоката петдесет фута пропаст със скалисти стени под себе си. Реката течеше бързо по коритото което си бе издълбала, водите се разбиваха на бяла пяна, когато се блъскаха в заоблените скали, нападали по пътя им. Блясъкът на слънчевата светлина не проникваше толкова дълбоко в пропастта и реката имаше матово кафявия оттенък на неполиран кехлибар.

Фиона премина по моста на полусъединител. Напрежението на тялото се пренасяше в ръцете й и те се бяха вкопчили във волана като нокти на хищна птица. „… и виждаш пред себе си ляв завой. Тръгваш по него.“ Зави наляво, борейки се с волана, докато лендроувърът протестираше срещу пътя, настлан с разпилени камъни. Време беше да мине на четири по четири. Тя проведе операцията в съответствие с инструкциите на Локлан. Колата се разтърси и веднага след това започна да се движи по-леко по неравния път.