Вал Макдърмид - Смърт в сенките

Върна се в общото помещение малко след седем и започна внимателно да преглежда постъпилите през нощта доклади, за да види дали в тях няма нещо, което да свърже по-сигурно Редфорд с престъпленията. Когато го бе уведомила за несъответствието между неговите изявления и откритието, направено в Дорсет, той не се притесни ни най-малко. Просто сви рамене и каза:

— Нали точно това искахте? Нали ви трябваше да ме хванете в лъжа? Освен това, нали престъпниците лъжат?

Единственото, в което тя се убеди окончателно бе, че той в никакъв случай няма да им даде възможност да докажат правотата на думите му.

Но тя вярваше, че рано или късно някой от следователите — било то от нейния екип или от Дорсет — ще открие това ключово късче информация, което щеше да докаже неоспоримо, че именно Чарлз Редфорд е извършителят на жестокото убийство на Джорджия Лестър. Мислеше си мрачно, че каквото и да открият, все ще е от полза. Защото досега резултатът се равняваше на голяма, тлъста нула.

Докато преравяше голямата купчина, която явно не съдържаше нищо, един от служителите я повика по име. Тя вдигна очи и видя, че той говори по телефона.

— Да?

— Можете ли да прескочите до видеозалата? Едно от момчетата е попаднало на нещо и ви моли да погледнете и вие.

Дювал беше излязла от стаята още преди той да затвори телефона. Забърза с големи крачки по коридора към залата, където няколко души преглеждаха видеозаписите от пазара. Щом отвори вратата, един от следователите се обади нетърпеливо:

— Моля ви, погледнете това!

— Какво има, Харви? — Дювал се изправи зад него и впери поглед в екрана. — Откри ли го?

— Прехвърлях записи от коридора, през който се влиза в служебните помещения. Самата врата не се вижда, но друг път натам няма. Така или иначе, този запис е от петък, два дни преди Джорджия Лестър да изчезне. — Той включи видеокасетофона. На екрана се появи трептящият образ на мъж, заснет в гръб. Беше облечен в бяла престилка и тъмни панталони, с шапчица, каквато носеха всички месари по хигиенни съображения. Доколкото се виждаше, той държеше в ръце голям пластмасов поднос с разфасовано месо. Харви посочи към екрана.

— Направи ми впечатление, защото на подноса има и нещо, увито в черен найлонов плик, виждате ли?

— Да — каза предпазливо Дювал. — Но това не е Редфорд. Фигурата е съвсем различна. Има ли кадри, на които се вижда как се връща?

— Заради тях ви повиках — той натисна клавиша за бързо превъртане напред и филмът отново затрептя на екрана. Внезапно мъжът отново влезе в кадър. Харви спря кадъра, на който мъжът се намираше на около три метра от камерата.

— Точно тук лицето му се вижда най-ясно.

Дювал се намръщи. Това лице й се струваше познато, но не можеше да разбере откъде.

Харви я гледаше в очакване.

Тя се взря в екрана, сякаш искаше да накара образът да стане по-ясен само със силата на волята си. Тогава изведнъж нещо сякаш щракна в главата й. Звучеше като пълна безсмислица, но тя беше уверена, че не греши. А ако не грешеше, последиците биха били толкова ужасни, че би предпочела да не се замисля за тях. Тя се изправи.

— Прати този кадър за увеличаване. Нека го изчистят и изяснят колкото е възможно повече. Аз ще се свържа с централата на столичната полиция. Отивам в кабинета си. Добре се справи, Харви.

Докато Фиона се движеше по пътя и отиваше все по на север от Инвърнес, времето постепенно се изясни. Бе открила пътни карти в жабката на колата, и сега се движеше по шосе А-9 с една от тях, разтворена на седалката до нея. Прекоси живописния мост, който минаваше точно над мястото, където се смесваха водите от устиетата на Бюли и Морей, прекоси плодородния чернозем на Черния остров, а междувременно небето стана синьо, утринната мъгла започна да се стапя под слабите лъчи на есенното слънце.

Движеше се по почти пустото шосе и проверяваше населените места по картата. Всъщност нямаше кой знае каква опасност да се обърка. Тук, толкова на север, почти нямаше други главни пътища, по които би могла да се отклони. Олнес. Инвъргордън. Мостът над устието на Дорнох, сивите, влажни дюни, ширнали се ниско под нея, после пътят зави отново навътре, към моста над Бонар. Зад гърба й останаха ниските крайбрежни земи и колата започна да се катери нагоре към планините, които се извисяваха отпред.

Малко след това вече се движеше по тесния провлак към Съдърланд. Тъмните води на залива бяха обрамчени с гъсти иглолистни гори, и огреният от слънцето път, който се простираше пред нея, добиваше зловещ вид. Докато караше по поречието на река Шин към Леърг, вече забеляза, че навлиза в истинската високопланинска област. От време на време пред нея се разкриваха широки панорами, до хоризонта се простираха заоблени хълмове, кафяви от прецъфтелия пирен, тук-там изпъстрени със сивия цвят на оголени скали. Понякога се виждаха руини на някогашни къщи, от които сега бяха останали само стените и по някой къс от заострените фасади. Такъв беше пейзажът след така нареченото „Прочистване на планините“, бруталното насилствено преселване на дребните стопани от богатите едри земевладелци, които бяха преценили, че им излиза далеч по-изгодно да отглеждат овце по земите си. Сега отломките от старите селски къщи бяха последният признак, че оттук е тръгнала диаспората на шотландските планинци, за да завладее Британската империя.