Вал Макдърмид - Смърт в сенките

— Какво правиш тук? — попита тя. — Трябваше да се махнеш още в полунощ и да оставиш нашето приятелче на произвола на съдбата.

— Не можех — прозя се Нийл. — Опитах се да се свържа с шефа, но той е неоткриваем. Не мога да го намеря и на мобилния, на домашния му телефон се включва секретар, не отговаря и на пейджъра. Просто не мога да повярвам. Никога не се е случвало да не успея да се свържа с него. А пък точно за снощи знаеше, че започваме новото наблюдение. Не разбирам какво се е случило. Затова предпочетох да те изчакам — за всеки случай.

Джоан се усмихна лукаво.

— Мисля, че знам къде е шефът.

— Къде?

— Забърсал е ново гадже.

— Глупости — присмя й се Нийл. — Че той вече е забравил как става тази работа.

— То не се забравя — възрази Джоан. — Онзи ден, след като беше в университета да се види със специалистката по профилиране, се върна съмнително оживен, а после ме помоли да му препоръчам някой хубав ресторант.

— Е, тогава положението наистина трябва да е било отчаяно.

— Благодаря ти, Нийл. Та според мен шефът е при мадамата и е решил като никога да забрави една нощ за работата и да го удари на живот.

Нийл поклати глава.

— Никога не би изключил и пейджъра.

— Така си мислиш ти. И какво ще правим сега?

Нийл запали двигателя.

— Отивам да дремна няколко часа, докато той се появи. Не е възможно да не дойде сутринта, за да разбере какво става. Готов съм да се хвана на бас.

— Сигурно ще дойде. Почакай да обърна, за да заема мястото ти.

Джоан потегли. Когато се върна, Нийл вече изваждаше полека колата си. Тя паркира и зае поста си. Дано само Джерард Койн нямаше намерение да кара колело тази сутрин.

Керълайн навлезе в една отбивка точно преди Инвърнес и изключи радиото.

— А сега накъде? — попита тя.

Фиона се прозя и потърка очи с юмруци. Чувстваше се куха отвътре и леко й се гадеше — както става от липса на достатъчно сън, съчетана с големи приливи на адреналин. Дъждът беше спрял, въздухът беше забулен в лека сивкава мъгла, от която Инвърнес добиваше вид на призрачен град.

— Не знам — призна тя. — Знам само, че собственикът на гаража, където Кит оставя лендроувъра, се казва Локлан Фрейзър.

Керълайн изсумтя.

— Това, разбира се, изяснява нещата.

— Искаш да кажеш, че Фрейзър е често срещано име из тези земи, така ли?

— Може да се каже. Потомственият замък на предводителя на клана Фрейзър се намира на пет мили оттук. Тук името Фрейзър се среща по-често, отколкото Смит в Лондон.

Тя запали колата и потегли към центъра на града.

— Къде отиваме?

— В случай на съмнение се обръщайте към полицията. — Керълайн насочи колата към главната улица. — Или ще открием полицейския участък, или полицай от нощния патрул, който се тъпче със сандвичи в някое денонощно заведение.

— Мислиш ли, че в Инвърнес има такова нещо като денонощно заведение? — попита Фиона скептично.

Керълайн й се усмихна мрачно.

— Не ставай жертва на туристическата пропаганда. Инвърнес не е чак толкова дълбока провинция.

— Значи ли това, че можеш да ме упътиш откъде да си купя малко трева?

Керълайн повдигна вежди.

— Струва ми се, че по местните стандарти е или много рано сутринта, или прекалено късно през нощта за такава работа. Надявам се, че това беше шега.

Фиона се озъби.

— Технически погледнато, да. Но по принцип шегите би трябвало да са смешни, а на мен точно сега никак не ми е до смях. Нека се ограничим с една доза кофеин в местното денонощно заведение. Ако накрая се наложи среща с представителите на закона, последното, което ми трябва, е да установят, че съм надрусана.

— Така да бъде — Керълайн направи завой и се насочи наляво, където хоризонтът бе почти изцяло закрит от грамадата на супермаркет „Направи си сам“. На огромния паркинг имаше фургон, в който се предлагаха пържена риба и пържени картофи. До него бе спряла полицейска кола. Керълайн навлезе в отклонението към паркинга и спря близо до полицейската кола.

— Ти питай за пътя, защото имаш подходящ акцент — нареди Фиона. — Аз ще взема закуската.

Излезе от колата и се протегна. Макар да съзнаваше, че времето е от решаващо значение, можеха да отделят пет минути, за да хапнат нещо. Облегна се на тезгяха и до ноздрите й долетя смесена миризма на стара мазнина, евтин оцет, пържен лук и бензин. Менюто бе написано с ярък маркер на дъска, която някога е била бяла. Речникът на Фиона не включваше думи, които можеха да опишат сегашния й цвят, но ако трябваше да го сравни с нещо, единственото, за което се сещаше, беше бельото на много стар човек. Заведението предлагаше пържена риба, пържени картофи, хамбургери, наденички, сандвичи и кифли. На друга табела се съобщаваше, че има и „Чай, кафе и други напитки“. Фиона се усмихна на едрия мъжага зад тезгяха. Ако съдеше по нездравия му тен, той сигурно ядеше това, което готвеше.