Вал Макдърмид - Смърт в сенките

— Два сандвича с пържени картофи, моля — каза Фиона. Това като че ли бе най-безопасно, при това многото въглехидрати щяха да я крепят доста време. — И два чая — добави тя.

— Готово — проговори планината от тлъстини, обърна се и започна да действа около шумящия фритюрник. Фиона се обърна, за да види как Керълайн се справя с полицаите. Тя се беше навела към отворения прозорец на колата и лицето й беше въплъщение на жизнерадостна доверчивост. Изведнъж Фиона се зачуди дали двете с Лесли щяха да останат заедно досега. Сигурно не. Първата любов рядко устоява на времето. Ако се бяха разделили, Керълайн надали щеше да й бъде приятелка. Каза си с удивление, че смъртта на Лесли бе станала причина да получи такъв рядко срещан дар, като истинско приятелство. Почеса се по главата и реши да отложи тези размисли за друго време. Тъкмо сега й бе трудно да съхрани чувството си за реалност, след като все повече се убеждаваше, че се е озовала в някакъв кошмар.

Керълайн се изправи, кимна на полицаите и тръгна обратно към колата. Срещна погледа на Фиона и вдигна победоносно палец.

— Заповядай, скъпа — каза дебелият продавач в този момент и тръсна на тезгяха две претъпкани с пълнеж франзели, увити в хартиени салфетки. Фиона му подаде пет паунда, махна с ръка в знак, че не иска ресто, и се съсредоточи върху старанията си да носи едновременно двата сандвича и две пластмасови чаши с чай.

Като седнаха обратно в колата, двете се нахвърлиха на храната. Между две хапки от учудващо вкусния сандвич, Керълайн й обясни накъде отиват.

— Гаражът на Локлан Фрейзър бил някъде близо до летището. Оказа се, че ченгетата го познават. Не като нарушител на закона, спокойно. Просто защото… е, те научават най-различни работи.

Тя караше полека, със сандвича в едната ръка, стиснала чашата чай между бедрата си, и внимаваше да не го разлее на завоите.

Докато минаваха през града, улиците започнаха да оживяват, жълти правоъгълници започваха да мигат по сивите фасади на сградите. Сега вече се разминаваха с други коли и с камионетките, които разнасяха млякото. Нощното небе започна леко да светлее на изток. Фиона се чудеше къде ли е Кит. Дали тя щеше да пристигне навреме, или вече беше закъсняла? Дали убиецът щеше да се придържа към текста, или щеше да предпочете приблизителното му подобие?

Ако беше дала свобода на въображението си, вместо да заключи умишлено спомените си за съдържанието на „Кръвна картина“ в най-тъмните кътчета на мозъка си, сигурно щеше да възпроизведе с голяма точност това, което се случваше в момента само на два часа път с кола от Инвърнес.

Кит се връщаше мъчително в съзнание, от време на време чувстваше замайване, прекъсвано от пристъпи на ужасна болка. Беше получил втори удар по главата. Дългите часове, които бе прекарал вързан в багажника, го бяха направили неспособен да реагира и да се предпази от удара, който му бе нанесен в мига, когато задната врата на джипа се отвори.

Първото нещо, което почувства, като изключим болката, беше студ. Отвори с усилие очи и се озова в обстановка, която приличаше на кошмарно повторение на нещо, което вече веднъж си преживял. Познаваше мястото, защото то бе негов дом; познаваше сцената, защото я бе съчинил сам. Седеше гол на тоалетната чиния, а ръцете му бяха завързани с белезници за металните тръби, които минаваха по стената. Глезените му бяха завързани един за друг, веригата беше увита около основата на тоалетната чиния, така че той практически не можеше да се движи.

Беше сам, но знаеше, че това няма да е за дълго.

Знаеше какво следва.

Керълайн спря пред двуетажната каменна сграда, на която се виждаше полуизтрит надпис в бяло и червено — „Гараж Фрейзър“. Гаражът изглеждаше така, сякаш е съществувал и преди откриването на двигателя с вътрешно горене. По-голямата част от фасадата бе заета от голяма двукрила порта, в която се виждаха очертанията на друга, по-ниска и тясна врата. Встрани от портата имаше още една дървена врата, на която се виждаше номер — трийсет и едно. На горния етаж, зад прозорец с матирано стъкло, светеше лампа.

Фиона се наведе встрани и прегърна Керълайн.

— Благодаря ти — каза тя. — Безкрайно съм ти задължена.

— Нищо още не е приключило — възрази Керълайн. — Нали не мислиш, че ще си плюя на петите точно сега?

Фиона се облегна назад.

— Недей, Керълайн. Трябва да си вървиш у дома.

Керълайн поклати глава.

— Няма да стане. Не бих толкова път, за да те изоставя. Не можеш да ме домъкнеш дотук и да ме изриташ точно когато ти предстоят истинските неприятности.