Вал Макдърмид - Смърт в сенките

— Това не е игра, Керълайн. Ако съм права, човекът, който е отвлякъл Кит, вече е убил трима души и изобщо не страда от угризения. Ако някой се изпречи на пътя му към целта, той няма да се поколебае да убие и него. Не мога да те поставя в такова положение — Фиона беше категорична, лицето й отразяваше същата решителност.

— Ако е наистина толкова безмилостен, трябва да се погрижиш да имате поне равни шансове.

— Не. Знам много добре какво правя. Не искам да ми тежиш на съвестта. Не бих могла да живея с тази мисъл. — Фиона разкопча колана си и отвори вратата. — Моля те, Керълайн. Върви си у дома. Обещавам да ти се обадя по-късно. Сега излизам от колата и няма да направя и крачка, докато не те видя да обръщаш и да поемаш по обратния път. — Тя отвори широко вратата, излезе, наведе се, надникна в купето и допълни. — Говоря сериозно.

Затвори внимателно вратата и отстъпи назад.

Керълайн удари вбесено волана с длан, после запали и потегли, Фиона я проследи с очи, докато обръщаше и излизаше обратно на пътя, по който бяха дошли. Когато задните светлини на хондата изчезнаха зад завоя, тя се обърна към малката врата. Пое си дъх и натисна звънеца.

Мина малко време, после някой затрополи с тежки стъпки надолу по стълбите. Вратата се отвори и Фиона видя пред себе си мъж на не повече от трийсет години, с високи работни ботуши, облечен в джинси и дебела карирана риза, която висеше разкопчана над сивата му тениска. В едната си ръка държеше чаша чай. Лицето му изразяваше дружелюбно любопитство.

— Търся Локлан Фрейзър — каза Фиона.

Той кимна.

— Да, аз съм.

— Съжалявам, че ви безпокоя толкова рано…

Той се усмихна.

— Не е чак толкова рано и изобщо не ме безпокоите. С какво мога да ви услужа?

— Казвам се Фиона Камерън…

Той веднага я прекъсна.

— Ами че вие сте гаджето на Кит! Разбира се, трябваше веднага да ви позная, нали съм виждал снимката ви в къщичката. Много се радвам да се запознаем най-сетне — той хвърли поглед зад гърба й. — Сама ли сте?

— Не, една приятелка ме докара дотук. Кит ще дойде по-късно, а аз трябва да взема лендроувъра. Нали няма проблем?

— Не, разбира се. — Локлан започна да рови в джоба си и я покани да влезе. — Само да намеря ключовете. — Мина покрай нея и отвори вратата, която беше врязана в портата. — Тук са, само момент. — Запали лампата вътре и след малко се появи отново с връзка ключове. — Елате с мен, колата е отзад. Резервоарът е пълен, напълнил съм и тубите с дизелово гориво за генератора — добави той през рамо, докато вървеше пред нея по тясната пътека, която водеше към празното място зад гаража. Там бяха паркирани няколко възстарички превозни средства. Локлан се насочи към лендроувъра, който приличаше на реликва от Втората световна война.

— Заповядайте — той отключи вратата откъм мястото на шофьора и отстъпи назад, за да може Фиона да седне зад волана. — Карали ли сте такова нещо преди?

Фиона поклати глава.

— Никога не съм имала удоволствието — каза тя иронично.

Локлан й обясни капризите на лендроувъра, после я изчака да изкара колата от паркинга и да я насочи към улицата. Помаха й весело с ръка и тя потъна в сивата утрин.

В зоната, която попада под юрисдикцията на полицията на Централен Лондон, има триста осемдесет и пет самостоятелни системи с камери за наблюдение. В рамките на тези системи функционират хиляда двеста и осемдесет камери. Пазарът Смитфийлд е обслужван от една от тези системи, така че почти всяко негово ъгълче попада в обхвата на някоя камера. Разбира се, някои камери дават по-добър образ от други, като се има предвид разликата в осветлението и разстоянието до заснеманите обекти.

Една от първите мерки, предприети от главен инспектор Сара Дювал, бе изземването на всички видеоленти от въпросните камери. Отнесоха ги в полицейския участък на Сноу Хил. През цялата нощ след това следователите гледаха видеозаписите, внимаваха да не се разсейват и търсеха упорито по кадрите лицето на Чарлз Кевъндиш Редфорд.

Сара Дювал бе успяла да поспи четири часа. Бяха успели да убедят един съдия да разреши удължаването на престоя на Чарлз Редфорд в ареста и едва тогава тя си позволи почивка. Не си направи труда да се връща до апартамента си, просто се заключи в кабинета си, сви се на малкия диван, сложен там точно с тази цел и заспа. Четири часа сън далеч не покриваха нуждите на организма й, но би трябвало да бъдат достатъчно, за да продължи да функционира. Поне тя така се надяваше.