Вал Макдърмид - Смърт в сенките

Фиона бе обзета от дълбоко облекчение. Сега вече знаеше къде убиецът ще отведе Кит. Знаеше и как да стигне дотам. Да ги вземат дяволите и Сара Дювал с прословутата й сигурност, и Санди Галоуей и баналните му успокоителни фрази. Да го вземат дяволите и Стив, който изчезна тъкмо когато й трябваше. Тя щеше да открие Кит, с или без тяхна помощ.

Единбърг може би действително не заспиваше по време на фестивала, но когато нещата опираха до наемане на кола, Фиона се убеди, че работното време се спазва стриктно. Дори на летището, което не се затваряше нощем, представителствата на фирмите, които даваха коли под наем, се затваряха, щом пристигнеше и последният полет за деня.

Като изчерпа всички професионални възможности, реши да мине към личните контакти. Вдигна уморено слушалката и набра нов номер. Изслуша десетина далечни прозвънявания. После някой измънка неясно:

— Да?

— Керълайн?

— Не, не е тя. Кой се обажда? — тонът бе подчертано раздразнен.

— О, Джулия, извинявай. На телефона е Фиона Камерън. Мога ли да говоря с Керълайн?

— Имаш ли представа колко е часът? — нивото на враждебност се повишаваше. Фиона знаеше, че това няма нищо общо с късния час.

— Да, и много съжалявам, но се налага да разговарям с Керълайн.

Чу се изтракването на слушалката. Чуваше се и ядосаното мърморене на Джулия, която не правеше никакъв опит да говори встрани от микрофона.

— Фиона Камерън. Два часа сутринта, да му се не види, изобщо не разбирам…

После чу гласа на Керълайн, сънлив, но тревожен:

— Фиона? Какво става?

— Съжалявам, че те събудих, но наистина е спешно.

— Разбира се, вярвам ти. Мога ли да ти помогна с нещо? Какъв е проблемът?

Фиона си пое дълбоко дъх. На фона се чу нервната въздишка на ядосаната Джулия — за разлика от Керълайн, тя нямаше слабост към изненадите. — В момента съм в Единбърг, а трябва незабавно да тръгна към Инвърнес. Ако чакам първия сутрешен влак, ще закъснея.

— Искаш да те закарам дотам, така ли?

— Не е необходимо, просто исках да те помоля да ми заемеш колата си.

Чу се шум от движение — явно Керълайн ставаше.

— Добре. Чакай да помисля — трябват ми пет минути да се облека. Общо взето, ще мине около час, докато дойда при теб. Къде точно се намираш?

— В един хотел, „Чанингс“. Работата е там, Керълайн, че е жизненоважно да потегля колкото е възможно по-бързо. Мога ли да те пресрещна на половин път? Да отида до някъде с такси?

Настана мълчание. Чуваше се как Керълайн се движи насам-натам, явно си събираше дрехите.

— Има една отбивка със закусвалня и бензиностанция по М-90 — каза Керълайн, — на няколко мили след моста. Май беше при Халбийт. Преди отклонението за Дънфермлин и Къркалди, след като минеш покрай завода на „Хюндай“. Ти отиди с такси. Мога да стигна дотам за… трийсет и пет, най-много четиридесет минути. Става ли?

— Благодаря ти, Керълайн. Вярвай ми, наистина много ти благодаря.

— Няма защо. Ще ми обясниш, като се видим — тя затвори телефона. Фиона се усмихна за първи път от няколко часа насам. Най-сетне намери човек, който й повярва, без дори да трябва да обяснява, който не реши, че тревогите й са преувеличени. Стив би постъпил така, но той бе изчезнал някъде. Не можеше да чака, за да се убеди в правотата на предположенията си.

Докато чакаше таксито, тя надраска набързо факс до Галоуей, в който обясняваше накъде тръгва и в колко часа потегля. Даде на нощния портиер инструкции да прати факса незабавно на личния номер на Галоуей в Сейнт Ленърдс. Поне, ако й потрябваше помощ, щяха да знаят къде да я търсят.

Двайсет и пет минути по-късно тя слезе от таксито при отбивката до Халбийт, преди отклонението на М-90 на север. Ситният дъждец, който бе придавал мрачна атмосфера на Единбърг през деня, се бе превърнал в порой. Водата плющеше и се носеше от пристъпите на вятъра по паркинга. Фиона се скри от дъжда под козирката на входа на ресторанта и се загледа в яркия неонов надпис на бензиностанцията, докато обмисляше какво трябва да предприеме по-нататък.

Десет минути по-късно фарове прорязаха мрака и Фиона пристъпи нетърпеливо напред. Светлините от бензиностанцията и ресторанта осветиха една хонда, която разплиска локвите и се закова на около метър от нея. Вратата се отвори и от колата изскочи Керълайн, притича до нея, прегърна я и заяви:

— Пристига кавалерията!

— Никога не съм била по-щастлива да те видя.

— Какво става? Защо е тази паника? — Керълайн я пусна и пристъпи напред, за да се скрие и тя под козирката.