Вал Макдърмид - Смърт в сенките

Доволна, че е намерила някакво конкретно занимание, Фиона скочи и взе шлифера си, който все още влажен и смачкан, се търкаляше на леглото, където го бе хвърлила при влизането си. Облече се, взе мобилния си телефон, излезе от стаята и затича надолу по стълбите към улицата.

Зави надясно и закрачи покрай редиците къщи. Оглеждаше внимателно всяка къща, покрай която минаваше, надничаше в приземните етажи, опитваше се да прецени това, което обитателите им бяха направили, за да разкрасят жилищата си. Оглеждаше завесите, одобри една много голяма надвиснала лозница, каза си, че на всяка цена трябва да запомни едно много пищно чукче на входна врата. Това разтоварваше мозъка, също като плетене.

Когато стигна края на улицата, зави наляво и заслиза по хълма към Стокбридж. Съставяше на ум описания на всяка от сградите от жълтеникав камък, покрай които минаваше. Когато стигна до подножието на хълма, спря пред един магазин за алкохол и цигари и започна внимателно да оглежда изложените на витрината бутилки. Прекоси улицата и тръгна обратно надолу по хълма, без да престава да съставя описания на всичко, покрай което минаваше.

Беше на половин път до хотела си, когато споменът изплува.

— Лий Густафсон — каза тя възторжено на глас. После хукна с всички сили към хотела си, за да се възползва колкото може по-бързо от хрумването си.

Без да обръща внимание на удивлението на нощния портиер, Фиона претича през фоайето и хукна нагоре по стълбите. Още преди да затвори вратата, бе хвърлила отново мокрия си шлифер на леглото и вече седеше пред лаптопа. Лий Густафсон беше американец и пишеше криминални романи, в които ставаше дума за екологични престъпления. Работеше със същото издателство, което издаваше и Кит в Америка. Преди две години бяха правили заедно една рекламна обиколка, бяха пили във всяка книжарница за криминална литература на територията на Средния Запад. Така се изкова приятелство, издържало на годините, през които само си разменяха имейли. Преди една година Кит беше дал на Лий ключовете на къщичката, за да проучва съхраняването на редките животински видове във високопланинската част на Шотландия. Лий Густафсон беше човекът, който можеше да й каже къде точно се намира къщата.

Оставаше да открие Лий.

От Глазгоу се виждаше само едно далечно оранжево сияние в небето на запад. Но Кит нямаше представа от това. Бе изстрадал адската болка в ръката, върху която лежеше, и с отчаяни усилия бе успял да се измести така, че сега беше по корем. Така успя да облекчи болката в раменете и постоянните бодежи в единия си крак, но тъпата болка в главата си оставаше непроменена.

Беше изгубил представа за времето. Знаеше само, че е пленник в това движещо се превозно средство поне от два часа насам. Знаеше го, защото през това време бе понесъл още едно изтънчено мъчение — бе слушал собствения си глас да чете написаните от самия него думи, с които се описваше това, което най-вероятно щеше да бъде и собствената му съдба. По негова преценка от касетата „Кръвна картина“ оставаше още около час.

Бе се опитал да не слуша, като пееше на ум любимите си песни. Но не помагаше. Разказът нахлуваше безмилостно в съзнанието му, натрапваше се, превръщаше го по ирония на съдбата в жертва на собствения си талант.

Поне докато все още се движеха, имаше някаква надежда. На човека, който го бе отвлякъл, щеше да му се наложи да спре, за да зареди с гориво. Това щеше да е неговият шанс. Щеше да рита, да се мята, да се блъска във всички прегради около себе си. Опита се да се съсредоточи. Какво имаше на краката си?

Обзе го разочарование. Не беше излизал цял ден, и когато убиецът го нападна, бе обут с меки пантофи. Дори да вложеше цялата сила на краката си, като риташе капака, щеше да се чуе само тъп удар. Такова нещо изобщо нямаше да се различи сред общия шум на бензиностанцията. Пък и не му се вярваше човек, който бе в състояние да подготвя така внимателно плановете си, да спре на оживена бензиностанция и да остави Кит в багажника, докато той отиде да си вземе кафе и сандвич.

Трябваше да има нещо, което може да се направи. В крайна сметка, той сам бе измислил клопката, в която падна. Ако съществуваше изход, трябваше да може да се досети за него.

Можеше и да успее, ако не трябваше през цялото време да се слуша как сам чете смъртната си присъда.

Фиона успя да открие много лесно телефона на Лий Густафсон. Когато се порови в международния телефонен справочник, установи, че неговият телефон не фигурира в официалните справочници. Това не я изненада. Беше опитала този вариант просто за всеки случай. Всъщност не изпитваше никакви задръжки да се обади на всички писатели и колеги на Кит, чиито телефонни номера знаеше. Не я интересуваше, че беше почти един часа сутринта. Все пак предпочете да звънне първо на Чарли Томпсън. Чарли живееше сам, а Фиона знаеше и че си ляга късно. Най-вероятно се беше проснал на някое кресло и гледаше филм на ужасите с чаша арманяк до себе си, а котката спеше на гърдите му. По-добре да се обади на него, отколкото на някой, когото звънът на телефона щеше да стресне и да събуди от сън.