Вал Макдърмид - Смърт в сенките

— Да, наистина не мога да направя нищо повече. Междувременно ще се обадя и на главен инспектор Дювал, за да разбера има ли сериозни основания за притеснение. Опитайте се да поспите. Знам, че си представяте най-лошото, но в крайна сметка сигурно ще се окаже, че убиецът наистина е Редфорд и че вашият човек си е жив и здрав и запива някъде с приятели. Сигурно още не може да привикне към мисълта за смъртта на Джорджия Лестър. Сама знаете, че най-вероятно нещата ще се развият точно така. До утре.

Той затвори телефона и постоя около минута в антрето, потънал в размисъл. Не, наистина беше прав. Нямаше смисъл да настоява за претърсване, след като не можеше да изтъкне никакво сериозно основание. Ако нямаше по-солиден аргумент от опасенията на Фиона, онези на север никога нямаше да приемат сериозно сигнала. Утре сутринта може би щеше да успее да ги убеди, че има основания да предприемат нещо, ако Кит Мартин не се появеше междувременно жив, здрав и махмурлия. Наистина не виждаше причини да мисли, че нещата ще се развият по друг начин. Убеден, че Фиона реагира болезнено заради трагедията със сестра й преди толкова години, Галоуей се върна към филма и уискито.

Фиона се отпусна на стола. Беше изчерпала всички възможности. Но понякога това се оказваше недостатъчно. След смъртта на Лесли също се бе постарала да направи всичко, което бе по силите й — не можеше да върне Лесли, но можеше да направи така, че виновникът за смъртта й да си получи заслуженото. Беше опитала и не бе успяла, и знаеше цената на този си неуспех. Не можеше да си позволи да се провали пак — трябваше да опази Кит — и заради него, и заради себе си. Дювал и Галоуей може би я считаха за истерична идиотка, но тя познаваше много добре Кит и знаеше, че има сериозни причини да се тревожи. Галоуей се бе опитал да я успокои с предположението, че убиецът не би могъл да знае за къщичката на Кит. Но Фиона знаеше, че убиецът е изобретателен, и че е следил успешно всички свои досегашни жертви. Не можеше да си внушава, че всичко е наред.

Взе телефона и набра един номер, който знаеше наизуст. Три позвънявания, после се включи секретар.

— Това е телефонният секретар на Стив Престън. Моля оставете съобщение след сигнала и на повикването ви ще бъде отговорено при първа възможност.

Сигналът.

— Стив, обажда се Фиона. Обади ми се на мобилния веднага щом чуеш съобщението ми. Имам нужда от твоята помощ.

Тя приключи записа и набра незабавно номера на мобилния му телефон. Настана мълчание, после се разнесе безличния глас на автоматично включващия се запис.

— Номерът не отговаря. Моля, обадете се по-късно. Номерът не отговаря. Моля, обадете се…

Тя прекъсна повикването и промърмори:

— Не мога да повярвам.

Започна да рови в бележника си за номера на пейджъра му. Когато се включи обслужващата централа на пейджъра, тя остави съобщение на Стив да й се обади веднага.

Каза си, че има някаква слаба възможност той да е още в кабинета си, затова избра и номера на директния му телефон. Изслуша десет иззвънявания, преди да затвори. Къде, по дяволите, беше се дянал, когато тя имаше нужда от него?

И през ум не й мина да се обади на домашния телефон на Тери.

Апартаментът на Джерард Койн беше сякаш направен по поръчка, за да бъде наблюдаван. Намираше се на първия етаж в една от редиците типови къщи малко зад Холоуей Роуд. Тъй като имаше две тесни входни врати отпред, Нийл предположи, че няма заден вход. Вероятно от едната предна врата се стигаше по стълбище направо на първия етаж. Най-хубавото в разположението на апартамента бе, че точно отсреща имаше кръчма. „Гордостта на Уитби“ беше типична за Северен Лондон — беше разположена на ъгъл, уютна, винаги оживена кръчма. Но старомодните матирани стъкла на прозорците бяха подменени с обикновени, така че отвътре можеше да се следи спокойно какво става на отсрещния тротоар. Нийл пристигна малко след шест и половина и поговори дискретно със собственика, подчертавайки, че никой не бива да научи за този разговор. Не обясни кого следи, само каза, че държи постоянните посетители да не разберат, че е ченге.

Собственикът не създаде проблеми. Той държеше на реда в кръчмата и разчиташе на помощта на полицията в редките случаи, когато това се налагаше. Стига Нийл да не очакваше безплатно пиене, можеше да си седи на ъгловата маса до прозореца, колкото си иска.

Нийл вече бе установил, че Койн си е у дома. В градината пред къщата имаше заключено модерно колело за крос. Беше видял светлина в апартамента на първия етаж, а за всеки случай набра и телефона му. Когато някой вдигна слушалката, Нийл се престори, че е сбъркал. Доволен, той се разположи в ъгъла с един брой на „Ивнинг Стандард“ и чаша безалкохолна бира.