Вал Макдърмид - Смърт в сенките

В седем и половина отиде до бара и си поръча лазаня и пържени картофи. Сервираха му вечерята в осем без десет. В осем и пет вече приключваше с яденето. Зае се отново с вестника, но осветените прозорци на Койн си останаха в сферата на периферното му зрение. Ако имаше някакво раздвижване, щеше да го забележи, колкото и да беше уморен.

В осем и половина кръчмата беше вече претъпкана. Всички останали места около Нийл бяха заети, плотът бе отрупан с цигарените кутии и чашите на съседите му по маса. От време на време някой се опитваше да го въвлече в разговор, но той отвръщаше едносрично и се барикадираше отново зад вестника.

Оставаха няколко минути до десет часа, когато светлината в апартамента на Койн угасна. Нийл застана нащрек. Сгъна вестника и допи третата си бира. После побутна стола си малко назад, за да е готов да реагира. Светлината се появи отново, този път зад прозореца на входната врата, после и самата врата се отвори. Нийл не можеше да види ясно Койн, защото лампата светеше зад него. Виждате се само силуетът му — слаб мъж, среден на ръст. Нийл беше готов да тръгне.

Койн затвори вратата зад себе си и излезе на улицата. Добре поне, че не взе колелото, каза си Нийл. Койн се озърна, огледа паркираните от двете страни на улицата коли и прекоси платното.

„Да му се не види, ще влезе тук!“, каза си Нийл, разгъна отново вестника и придърпа стола си по-близо до масата. Когато отново вдигна поглед, Койн вече отиваше към бара и поздравяваше няколко души, застанали наблизо с чаши „Гинес“ в ръка.

Изключено бе да сбърка тези дълбоко хлътнали очи, тясното лице, козята брадичка и леко издадените напред зъби. Това беше мъжът, чиято снимка бе запечатана в паметта на Нийл. Уликите срещу него можеше и да са косвени, но бяха достатъчно убедителни. Ако имаше слабост към залаганията, Нийл би заложил едногодишната си заплата, че вижда пред себе си убиеца на Сюзън Бланчард.

Прикри възбудата си и продължи да следи Койн, който си поръчваше бира. Бутна назад стола си, пожела лека нощ на съседите си по маса, за да създаде впечатление, че са познати, и започна да си проправя път към вратата.

След задушната атмосфера в кръчмата студеният нощен въздух спря за миг дъха му. Но това не охлади вълнението, което се надигаше у него. Бяха успели. Съвестна, сериозна полицейска работа, съчетана с малко желание и въображение, и вече бяха се добрали до сериозно заподозрян по случая Бланчард. Този път не беше като с Блейк. Не бяха сбъркали. Нийл го чувстваше.

Забърза по улицата към мястото, където бе паркирал колата си. Оттам се виждаше и вратата на кръчмата, и вратата към дома на Койн, макар и малко под ъгъл. Той седна зад волана, извади мобилния си телефон и набра номера на Стив. Беше време да докладва. Не можа да повярва на ушите си, когато чу:

— Набраният номер не отговаря. Моля, опитайте по-късно.

— Майната му — каза той и набра домашния телефон на Стив. Когато се включи телефонният секретар, той изруга тихо, но все пак остави съобщение.

— Обажда се Нийл Маккартни, шефе. Намирам се пред дома на заподозряния. Току-що излезе и отиде да пие бира в кварталната кръчма. Знам, че мога да напусна поста след полунощ, но смятам да остана тук, докато Джоан не ме смени или вие не се обадите. Не искам да ни се измъкне.

Накрая Нийл остави и съобщение на пейджъра. Не бе възможно да не получи поне него. Шефът никога не изключваше телефона си — особено пък сега, в най-напрегнатата фаза на операцията. Знаеше, че Нийл следи новия заподозрян, и сигурно очакваше сведения. Рано или късно щеше да позвъни.

Дотогава Нийл нямаше какво да прави, освен да чака и да наблюдава.

Чакането беше непоносимо за Фиона, особено сега, когато се боеше за живота на Кит. Галоуей се бе опитал да й вдъхне увереност, но не бе пропъдил мъчителните опасения. Знаеше, че няма смисъл да последва съвета му и да се опита да заспи. Ако си легнеше, само щеше да се върти, разкъсвана от тревога. По-добре изобщо да не ляга и вместо това да се опита да измисли начин да помогне на Кит.

Само да знаеше къде е къщата! Като имаше предвид, че човекът, който е отвлякъл Кит, е потеглил от Лондон, не бе възможно вече да са стигнали до Лох Шин. Ако можеше да открие къде точно е къщата, би могла дори да стигне дотам преди тях.

Макар Галоуей да бе казал, че разполагат с време, Фиона знаеше, че не може да разчита на това. При всяко убийство досега убиецът се бе отклонявал от образеца, съобразявайки се със собственото си удобство. Да държи Кит като свой пленник, но жив, в продължение на цяла седмица, бе очевидно прекалено рисковано. Ако съдеше по досегашните прояви на убиеца, той не обичаше да поема излишни рискове. Колкото по-бързо стигнеше до Съдърланд, толкова по-големи бяха шансовете й да намери Кит жив. Не можеше да чака Галоуей да задвижи тежката полицейска машина чак утре сутринта. Трябваше незабавно да предприеме нещо. Разбира се, вече беше прекалено късно и нямаше откъде да купи подробна карта на околностите на Лох Шин, за да потърси вероятни места. Фиона си сипа нова чаша вино и влезе в Интернет. Написа „Лох Шин“ в полето за търсене и зачака нетърпеливо резултатите. Излязоха сайтове, на които любители фотографи представяха своите снимки на околностите; уебсайтове на хора, които считаха, че чудовището от Лох Нес има роднини в Лох Шин; уебсайтове, предлагащи вили под наем по бреговете на езерото; уебсайтове със съвети за рибари; имаше дори сайт на водноелектрическата централа. Но подробна карта нямаше. Единствената онлайн версия беше много обща.