Вал Макдърмид - Смърт в сенките

Чарли вдигна слушалката на четвъртото иззвъняване.

— Здравей, обитателю на планетата Земя — избоботи басовият му глас в ухото й.

— Чарли, здравей, обажда се Фиона Камерън.

— Боже мили! Не спиш ли вече трети сън? Или си развила внезапни проблеми със заспиването?

Фиона стисна зъби, за да не му се развика.

— Извинявай, че се обаждам толкова късно, Чарли, но Кит го няма, а ми трябва телефонният номер на Лий Густафсон.

— Фиона, скъпа, ако имаш нужда някой мъж да те ухажва по телефона в отсъствието на Кит, не ти трябва да плащаш международни разговори, аз съм на твое разположение — той се изкиска.

— Ще го имам предвид, Чарли. Имаш ли номера на Лий?

— Пак ме разкара! Чакай малко, скъпа, трябва да отида до другата стая — тя чу скърцането на стола, възмутеното мяукане на котката и тежките стъпки на Чарли, които постепенно заглъхнаха. Чарли беше единственият човек от кръга на познатите й, който се разхождаше из къщи с тежки рокерски обувки. Мина една безкрайно дълга минута, после стъпките отново приближиха.

— Там ли си? Имаш ли нещо за писане?

— Да, имам.

Той прочете номера на Густафсон и го повтори, за да се убеди, че го е записала правилно.

— Позабавлявай се с Лий — добави той, — но не забравяй, че сърцето ми все така гори за теб.

— Никога не бих го забравила, Чарли — тя се насили да не излиза от тона на закачлив флирт, който отдавна се бе установил между тях. — Благодаря ти.

— Няма защо. И да кажеш на онзи твой мъж, че ми дължи един мейл.

— Готово. Лека нощ.

— Ще се постарая да е лека.

Той затвори телефона и Фиона веднага набра номера, който бе записала.

Чу единичния тон, който означаваше „свободна линия“ в американската телефонна система. Един път, два пъти, три пъти. После щракване. Включи се телефонен секретар.

— Здравейте, това е телефонът на Лий и Дороти. За съжаление не можете да разговаряте с нас, защото сме извън града до понеделник. Оставете съобщение и ще ви се обадим веднага, щом се приберем у дома.

Фиона отказваше да повярва на ушите си. Имаше чувството, че цялата вселена организира гигантски заговор срещу нея и Кит. Беше толкова убедена, че Лий ще реши проблема й.

Отчаяна, тя отново влезе в пощенската си кутия с надеждата, че Галоуей може да се окаже прав и че Кит все пак й е изпратил съобщение, което досега е блуждало из киберпространството. Може наистина сървърът да е бил блокирал и пощата да е била задържана. Но разбира се, в пощенската й кутия нямаше нищо.

Хрумна й да прегледа пощенската кутия на Кит. Може би неволно беше й пратил мейл до собствения си адрес? Не можеше да си представи как би станало това, но вече се вкопчваше за всяка сламка.

Чакаха го дванайсет неотворени съобщения. Повечето бяха от други писатели, вероятно във връзка с Джорджия. Нямаше нищо, което би могло да идва от самия Кит. Още по-обезпокоително бе това, че ако се съдеше по часовете, когато бяха пристигали съобщенията, той не си бе отварял пощата от ранния следобед. Това беше също толкова нетипично за него, както и фактът, че не се бе свързал нито веднъж с Фиона. Вместо успокоение, тя намери нови причини за тревога.

Прекъсна връзката и остана така, вперила очи в екрана. Внезапно нещо трепна в паметта й. Точно преди Лий да отиде в къщата в Шотландия, тя и Кит заминаха на почивка в Испания. Кит бе взел както обикновено лаптопа със себе си. За него бе невъзможно да не проверява редовно пощата си — все едно да спре да диша. Докато бяха в Испания, Лий и Кит си размениха няколко мейла във връзка с къщата.

Тя отвори припряно файла, в който се събираха изпратените и получени от Кит писма. Повика „изпратени съобщения“ и установи, че във файла има 2539 такива, подредени по дати. Имаше възможност да търси името на получателя по азбучен ред, затова избра тази възможност. Докато чакаше програмата да извади имената, барабанеше нетърпеливо с пръсти по масата. После намери името на Лий Густафсон в списъка и започна да рови из писмата, които Кит му бе пращал, по дати. Знаеше поне месеца, който й трябваше, и скоро попадна на него. През този месец Кит бе пратил девет съобщения на Лий. Фиона започна да ги чете едно по едно.

И най-сетне откри това, което й трябваше.

„Излизаш от Леърг и тръгваш по А-839. Когато си на около миля извън града, ще видиш един тесен път, който се отклонява вдясно, на пътепоказателя пише «Салахи». Поемаш по него (имай предвид, че е много неравен, именно затова ти заех лендроувъра) и караш около пет и половина мили. Пресичаш едно речно корито — Алт а’ Клаон, и виждаш пред себе си ляв завой. Тръгваш по него, след половин миля има още един завой наляво, пътеката те връща покрай дерето и трябва да минеш по един въжен мост — доста по-здрав е, отколкото изглежда, но не вдигай повече от пет мили в час. От другата страна на реката има дървета, минаваш покрай тях и караш все направо. Къщичката е на около една миля от там. Бих допълнил, че няма начин да я пропуснеш, но се страхувам да не ме откриеш и да ме застреляш.“