Вал Макдърмид - Смърт в сенките

Фиона я изгледа недоверчиво.

— И бяхте напълно убедена, че аз ще приема?

Дювал тръсна нетърпеливо глава.

— Надявах се, че ще приемете. Ако откажете, ще търся друг специалист. Но имам сведения, че вие сте най-добрата. При това, както току-що подчертахте, интересът ви към този случай не е чисто академичен.

Фиона продължи да се взира в събеседницата си. В душата й се бореха противоречиви усещания. Беше възмутена от самоувереността на тази жена, ядосана, че е била надхитрена, поласкана въпреки волята си, а и заинтригувана — както винаги, когато се изправеше пред професионално предизвикателство. Не би искала точно този случай да бъде обработван от някой друг, длъжна бе да го признае пред себе си. Но я тормозеше представата, че съгласието й би било своеобразна победа на Дювал.

— Обстоятелствата, при които е извършено всяко от трите убийства, са съвсем различни — поде тя, решена да повърти още малко Дювал. — Струва ми се крайно невероятно да успея да открия такива връзки, каквито биха се сторили приемливи на съдебните заседатели.

Дювал я удостои с едва забележимата си усмивка.

— И двете сме убедени, че Дрю Шанд, Джейн Елиъс и Джорджия Лестър са жертви на едно и също лице. И двете знаем, че ако това е наистина така, серийният убиец е оставил подписа си при извършването на всяко престъпление. Вие сте човекът, който ще го открие, дори да е изписан със симпатично мастило. Аз от своя страна ще съумея да го подкрепя с доказателства. Приемате ли или не?

Двете жени се загледаха през кухненската маса. Фиона знаеше, че не може повече да увърта. Случаят беше прекалено важен за нея, за да го остави в чужди ръце. Тя посегна към пликовете и каза:

— Приемам.

Чарлз Кевъндиш Редфорд се беше облегнал на студената стена в килията си. Знаеше, че няма смисъл да се опитва да заспи. Дебнеха го през шпионката и заспеше ли, веднага щяха да го събудят и да го помъкнат обратно към стаята за разпити. Надяваха се да го хванат в момент, когато е още замаян от съня и да го накарат да спомене нещо, което само убиецът би могъл да знае. Нямаше намерение да се хваща на тази въдица. Беше чел толкова много криминални романи и описания на действителни случаи, че познаваше всички номера на занаята. Щеше да бъде буден и нащрек, поддържан от прилива на адреналин. Имаше строго ограничен срок, до който можеха да го държат в ареста, ако срещу него няма повдигнато обвинение. Каквото и да направеха след изтичането на този срок, то го устройваше идеално. Обвинен или освободен, той щеше да може да действа по по-нататъшното изпълнение на плана си.

Всичко вървеше като по ноти. Тази жена, инспекторката, беше дар божи. Можеше да я дразни, колкото си иска, а колкото по-голяма непоносимост развиеше тя към него, толкова по-сериозни ставаха шансовете да го обвини в убийството на Джорджия Лестър. И за него щеше да настъпи дългоочакваният час на славата.

Не се страхуваше, че могат да го осъдят. Беше прекалено умен, за да допусне такова нещо. По един или друг начин щеше да съхрани свободата си. А после издателите щяха да се избиват за романите му.

Той се размърда и се постара да намери по-неудобно място върху тънкия дюшек. После се усмихна на себе си. Мина времето, когато Чарлз Кевъндиш Редфорд се оставяше да бъде оскърбяван, обиран и мамен. Скоро всичко това щеше да бъде далечно минало. Скоро всички щяха да знаят името му. Както знаеха имената на Дрю Шанд, Джейн Елиъс и Джорджия Лестър.

Фиона се беше облегнала на вратата на дневната.

— Дювал иска да прати утре някой, за да вземе показанията ти — каза тя. — Интересува я дали ще си спомниш някакъв тип на име Чарлз Редфорд да ти е пращал свои ръкописи или писма.

— Но не това бе поводът да дойде дотук, нали? — попита Кит, който пак се беше проснал на дивана.

— Не. Това беше между другото.

Тя прекоси стаята и седна в едното кресло, откъдето можеше да вижда лицето на Кит.

— Чарлз Редфорд. Човекът, когото арестуваха, нали? — попита той. Знаеше, че тя ще му каже защо е идвала Сара Дювал, когато намери за добре. Дотогава нищо не му пречеше да поддържа другата тема на разговора.

— Именно. Познат ли ти е?

Кит намръщи чело, ровейки се в спомените си.

— Имам чувството, че май наистина ми прати някакъв ръкопис преди две години.

— Ти какво направи с ръкописа?

— Каквото правя с всички ръкописи, които не са ми били препоръчани от някого. Върнах го, съпроводен с учтиво писмо, че за съжаление не разполагам нито с време, нито с необходимия опит, за да оценявам творчеството на други хора, и му предложих да се обърне към литературен агент. — Кит се прозя. — Не помня да съм получавал нещо друго от него.