Вал Макдърмид - Смърт в сенките

Фиона се засмя.

— Трябва ли да чакаме до понеделник?

Когато Фиона слезе от самолета, валеше ситен дъждец. Ниски сиви облаци бяха скрили гърбовете на Пентландските и Окилските възвишения. Дъждът придаваше еднакъв сивкав блясък и на пейзажа, и на сградите. Денят беше започнал зле и нямаше изгледи за подобрение. Беше потънала в мисли за Джорджия, когато взе лаптопа, за да го пъхне в куфарчето. Лаптопът се изплъзна от пръстите й и падна с трясък на пода. Кутията се разцепи и екранът изскочи.

— Майната му! — избухна тя яростно. Нямаше никакво време за губене. Фиона бръкна в чекмеджето и извади всички дискове и дискети, които щяха да са й необходими, за да инсталира програмата си другаде. Набута ги в куфарчето и изтича надолу по стълбите.

Кит вдигна поглед от сутрешния вестник и попита:

— Какво се е случило?

— Току-що си изпуснах лаптопа — изръмжа тя. — Просто не ми се вярва. Ще ми дадеш ли твоя за Единбърг?

Той се върна само след минути. Затваряше ципа на куфарчето на своя лаптоп, далеч по-спокоен, отколкото би била тя в подобни обстоятелства. Очевидно събитията от последните дни я бяха изнервили жестоко, след като можеше да се разстрои толкова от такъв незначителен инцидент.

Поне имаше на какво да работи. Беше включила лаптопа на Кит още в самолета, за да въведе сравненията между писмата и листовката на Редфорд. За нея нямаше никакво съмнение, че всички текстове са писани от един човек. Не можеше и да изключи възможността авторът на писмата до такава степен да се е ожесточил от предполагаемата неправда, че да е преминал към действия. Ако се наложеше, би казала същото и пред съда.

Тя тръгна забързано от малкия самолет по мократа писта към сградата на летището. Когато влезе, изтръска капчиците, които блещукаха по косата й, озърна се и тръгна по коридора към изхода. Пътят до залата за пристигащите полети й се стори безкраен — нескончаеми коридори, които завиваха, пресичаха се и сякаш се връщаха назад, лабиринт, с който лабораторни плъхове биха се справили по-добре от щуращите се насам-натам пътници.

Най-сетне се озова в централната зала на летището. Озърна се из блъсканицата и видя някакъв мъж с табела, на която пишеше „Камерън“. Човекът беше тъмнокос, слаб, но жилав и напомняше по нещо на хрътка. Съвършено изгладеният костюм висеше на раменете му като на закачалка. Така, както потропваше нервно с крак и се озърташе из залата, приличаше по-скоро на гангстер, който посреща поръчания наемен убиец, отколкото на полицай. Фиона отиде при него, пусна сака си на земята и го побутна по лакътя.

— Аз съм Фиона Камерън — каза тя. — Мен ли чакате?

Човекът кимна рязко.

— Точно така. — Той сгъна картонената табела, пъхна я в джоба си, и протегна ръка. — Мъри, сержант от криминалната полиция. Дъглас Мъри. Приятно ми е да се запознаем. — Той разтърси силно ръката й. — Колата е отвън.

Мъри пусна ръката й и тръгна напред.

Фиона нагласи дръжката на лаптопа на рамото си, взе сака и го последва. Отвън чакаше лимузина. Мъри махна на пазача, който следеше да не спират коли пред входа, заобиколи и отвори предната врата. Фиона отвори задната, остави лаптопа и сака, и седна отпред до него. Мъри бе запалил вече двигателя.

— Шефът моли за извинение. Изскочи му някакво заседание, от което нямаше как да се измъкне. Аз ще ви закарам до централата „Сейнт Ленърдс“, откъдето се води разследването по случая. Там ще се видите и с шефа. Става ли?

— Искам да мина преди това през хотела — каза категорично Фиона. — Само да си взема ключа и да оставя багажа. Нямам намерение да влача сака си цял ден — допълни тя подчертано.

— Ами да, наистина. Запазили сме ви стая в „Чанингс“, затуй отклонението ще е съвсем малко — каза той самодоволно, като че ли този прозорлив план беше достатъчно постижение за днешния ден.

Отклониха се от околовръстния път, минаха край сградата на казино „Стакис“, строена в стил „ар деко“ 14 14 Стил в приложните изкуства и архитектурата, утвърдил се през 20-те години на XX век. — Бел.прев. , прекосиха зелените площи и се озоваха на Куийнсфери Роуд. Фиона гледаше минаващите край тях коли, без да забелязва нищо около себе си. Мислите й бяха заети изцяло с Кит. Сигурно вече седеше на бюрото си и пишеше. Беше заредил уредбата с всички най-слушани напоследък групи, но сред дисковете със сигурност имаше REM и „Рейдио хед“, може би „Дъ Фол“, или „Маникс“. Сигурно прекъсваше от време на време писането и се заглеждаше през прозореца. Беше преценил, че работата е най-доброто средство да пропъжда спомените и страховете. А сега Фиона трябваше на свой ред да пропъди страховете си за него и да се съсредоточи върху това, за което бе дошла дотук.