Вал Макдърмид - Смърт в сенките

Кит си пое треперливо дъх.

— Божичко — каза той тихо и въздъхна. Покри лицето си с ръце и раменете му потръпнаха. Стив се чувстваше напълно безпомощен. Познаваха се с Кит от години, но през всичкото това време не им се бе налагало да се справят с лична скръб. Не знаеше как е редно да постъпи. Когато един полицай плачеше, обикновено колегите му се правеха, че не виждат — дори полицаят да бе жена. Целта беше всичко да приключи колкото е възможно по-бързо. Стив стана и отиде при шкафа с напитките. Намери бренди и сипа два пръста в една чаша. Сложи чашата пред Кит, постави ръка на рамото му и каза:

— Изпий това, ще те успокои.

Когато Кит вдигна глава, очите му бяха подути и зачервени, а бузите — влажни. Бутна брендито встрани, взе чашата с кафе и я обви с длани, за да почувства по-силно топлината й.

— Все се надявах, че Фиона е сбъркала — каза той. — Повтарях си, че това е точно такава гадост, която може да се роди в моята фантазия например, но е изключено да се случи в действителност. Само така се справях с положението. Отказвах да приема, че наистина има човек, който избива хора като мен.

Стив въздъхна.

— Ако имаше моя опит, Кит, щеше да знаеш, че действителността винаги надминава фантазията. Искрено съжалявам за Джорджия, знам, че бяхте приятели.

Кит поклати уморено глава.

— Беше изключителна жена. Винаги съм я мислел за несломима. Въпреки всичките си превземки беше изключително силна и проницателна. Знам, че повечето хора приемаха приятелството ни за много странно, но тя ми беше по-близка от който и да било друг в нашия бранш. Имаше чудесно чувство за хумор и беше винаги готова да помогне. Когато не ми вървеше писането, идваше с някоя бутилка и двамата сядахме и започвахме да се оплакваме един на друг от живота, като през цялото време съзнавахме какви страхотни късметлии сме всъщност.

Кит допи кафето си и потърка силно очи с опакото на дланта си.

— Да му се не види, колко ужасен може да бъде животът!

— Официалното съобщение за смъртта й ще бъде направено днес следобед — каза Стив. — Но не исках да включиш радиото и да научиш по такъв начин за смъртта й.

— Благодаря ти. Как е Антъни, имаш ли представа?

Стив поклати глава.

— Случаят се води от полицията на централен Лондон, не на голяма столична община, затова нямам никакви преки сведения. Но по случайност знам, че сигурно точно сега идентифицира трупа.

— Горкият — сега вече Кит взе брендито и отпи голяма глътка. — Ще му драсна няколко реда. Би ли пуснал писмото, като тръгнеш? Обещах на Фиона да не излизам сам. Мислех, че прекалява със страховете си, но сега… — той стана и допълни: — Почакай само една минута.

— Имам време — каза Стив, разопакова пурата и я запали. Докато чакаше Кит да се върне, мислите му неволно се отклониха от ужаса и страданието, причинени от смъртта на Джорджия, и се насочиха към Тери. Дори ужасяващата новина, донесена от Сара, не можа да изтрие изцяло отблясъка от предната нощ и сутринта след нея. Тази вечер щяха да се срещнат отново. Предпазливостта на Стив го бе напуснала заедно с умората, която толкова дълго бе тежала на духа му. Не виждаше смисъл да се прави на интересен и непостижим. Искаше да бъде с нея, и след като Тери твърдеше, че и тя иска същото, му се струваше истинска лудост да не се възползва от всеки свободен момент, за да бъде с нея. Гореше от желание да сподели всичко това с Кит, но сега не бе време за такива разговори.

Когато Кит се върна в кухнята, носеше запечатан плик.

— Нямам картичка със съболезнования, затова пращам обикновена. Не мисля, че Антъни би обърнал внимание. Просто исках да знае, че мисля за него и мъката му; да му кажа, че съм готов да помогна, ако има нужда от нещо. Нали знаеш. — Той подаде плика на Стив. — Сложих марка, пусни я в пощенската кутия на ъгъла и той ще я получи утре.

— Мислиш ли, че можеш да останеш сам? — Стив стана.

Кит си пое дълбоко дъх.

— Ще се справя. А ти тръгвай, сигурно те чака много работа.

Стив пристъпи импулсивно напред и прегърна Кит. Кит отвърна на прегръдката му. Не изпитаха смущение, когато се отдръпнаха един от друг и се спогледаха.

— Благодаря ти, че дойде да ми кажеш, Стив. Прав си, ако го бях чул по радиото, сигурно щях да рухна окончателно. Сега, когато знам какво е станало, ще изключа телефона. Последното, което ми трябва точно сега, е да ме тормозят журналисти.

— Ти ли ще кажеш на Фиона? — попита Стив. — Или искаш аз да й се обадя?

— Веднага ще й пратя мейл. Не искам да й се обаждам по телефона, докато работи, нали знаеш как стоят нещата — Кит изпрати Стив до вратата. За разлика от друг път не остана на прага, за да съпроводи с поглед приятеля си. Щом Стив излезе, той заключи веднага вратата, обърна ключа, завъртя резето и заключи и него. После се върна на бюрото си и влезе в пощата.