Вал Макдърмид - Смърт в сенките

Дотук положението беше достатъчно неприятно. Още по-лошо беше, че щеше да се наложи да продължава да работи заедно с местната полиция на Дорсет. Каквото и да се бе случило с Джорджия Лестър, само финалната фаза засягаше нейния участък, но всичко бе започнало в Дорсет. Много по-вероятно бе да открият очевидци в Дорсет, отколкото тук. По-възможно бе някой обитател на дълбоката провинция да е забелязал нещо необичайно, докато човек, натоварен с пакети месо, надали би направил впечатление на когото и да било в Смитфийлд. Имаше някакви шансове, ако дорсетските полицаи си разбираха от работата, каза си тя. Тя не умееше да прехвърля отговорност дори на собствените си подчинени, а мисълта, че ще трябва да разчита на полицаи от съвсем друг район за най-съществената част от разследването я тормозеше ужасно. Засега нямаше никакви основания да се оплаква от работата на колегите си от Дорсет, но въпреки това я измъчваше смътното съмнение, че те не действат толкова енергично, колкото е необходимо. Налагаше се да се срещне с тях, най-добре на техен терен, за да добие и тя някакво усещане за мястото, където е станало отвличането.

Но това можеше да почака. Първо трябваше да изпълни колегиалния си дълг към Стив Престън и да го уведоми за резултата от неговото упътване. Затова помоли шофьора да я откара първо до Ню Скотланд Ярд, преди да продължат към нейното работно място на Ууд Стрийт. Качи се с асансьора до етажа, където се намираше кабинета на Стив Престън и тръгна забързано по коридора. Размина се с няколко служители, които я проследиха тревожно с поглед. Почука на вратата и влезе, без да чака отговор. Първото й впечатление беше, че през последните двайсет и четири часа Стив е успял да си почине като за цяла седмица. Напрегнатият му израз бе изчезнал. Кожата му изглеждаше свежа, изчезнал бе нездравият му тен на работохолик. Очите му сияеха и усмивката, с която я посрещна, нямаше нищо общо с измъчената гримаса, която й бе отправил едва вчера.

— Очевидно работата ти върви доста по-добре от моята — отбеляза Сара и се разположи на стола срещу неговия. Знаеше, че костюмът й е измачкан, и предполагаше, че мирише като снощен кръчмарски пепелник.

Стив повдигна учудено вежди.

— Трябва да е някаква оптическа илюзия. Разбрах, че си имала тежка нощ.

Тя кимна и нагласи очилата си.

— Предстои ми още по-тежък ден. Реших, че трябва да ти кажа как точно се развиха събитията.

— Оценявам жеста ти — кимна признателно Стив.

— Беше десет вечерта, когато влязохме в пазара и се заехме да обръщаме всичко надолу с главата. Полицаите и месарите ровеха из фризерите за съмнително на вид месо, търговците вдигаха пара, че се съсипва стоката им, патоанатомите оглеждаха всичко, което изглеждаше дори леко подозрително. Не мога да твърдя, че имаше кой знае колко подозрителни обекти. Първоначалната ни уговорка беше, ако намерим нещо, патоанатомите да го отнесат в лабораторията и да проверят дали съмненията ни са основателни. Бях обяснила на целия екип какво точно да търсят. Но когато опряхме до истинската находка, всяка предварителна подготовка се оказа ненужна.

— Какво искаш да кажеш?

— Около полунощ момчетата откриха фризер в дъното на един от складовете. Беше заключен с катинар и не можахме да разберем у кого са ключовете. Според администраторите там го сложил преди месец един от търговците, който се канел да го изнесе от пазара. Но въпросният търговец е категоричен, че фризерът не е бил заключван, и двама негови колеги поддържат твърдението му. Така че намерихме ножовка и отворихме фризера. Той беше пълен с разфасовано и пакетирано месо. С изключение на най-горния рафт, на който имаше само един пакет, увит в черни пластмасови пликове за боклук — Дювал направи ефектна пауза.

Стив притвори за миг очи. Слабото му лице доби измъчено изражение.

— Главата ли беше?

— Главата. Месарят, който я намери, се свлече като подкосен. Откараха го в болница, за да зашият раната на главата му, защото се удари в един тезгях, като падаше.

— Дано успее да привикне със спомена, без да се пропие — отбеляза Стив. — Беше главата на Джорджия Лестър, нали?

— Несъмнено. Днес по някое време мъжът й трябва да я идентифицира, но няма място за никакво съмнение.

— Кога ще направите съобщение?

Дювал въздъхна.

— Шефът ми иска да свикаме пресконференция днес следобед. Чакаме колегите от Дорсет да потвърдят, че ще успеят да пратят някого дотогава.

— Ще се съгласиш ли аз да уведомя Кит Мартин преди вашата пресконференция? Бяха близки с Джорджия, а той знае, че двамата с Фиона имахме среща с теб. Това е най-малкото, което мога да направя за него.