Вал Макдърмид - Смърт в сенките

Тя се намръщи.

— Бих предпочела новината да не излиза от полицията колкото е възможно по-дълго време. Знам, че ти е приятел, но не можем да си позволим да тръгне слух, че имаме предпочитание към определен писател.

Стив сви рамене.

— Случаят си е твой. Откровено казано, мислех не само за Кит, но и за по-дългосрочните интереси на Скотланд Ярд. Фиона Камерън е изключителен специалист, а ние се лишихме от услугите й заради собствената си глупост. Въпреки всичко тя ни съобщи подозренията си. Бих искал да възстановя това, което разрушихме по наша вина. Убеден съм, че ще бъде от полза и за полицията на централен Лондон.

Сара Дювал прикри раздразнението си с кисела усмивка. В рамките на няколко часа първо Дарън Грийн, а сега и Стив Престън успяха да й наложат своите решения. Беше доста потискащо, особено за жена като нея, обикновено много самоуверена.

— Имате право, сър.

Стив прецени, че обръщението е сигнал да кара по-кротко.

— Пак подчертавам, случаят е твой, Сара.

— Вероятно няма да стане беля. Ако обещаеш, че ще му набиеш в главата да не споменава и дума пред медиите преди официалното ни изявление — това беше последният й опит да подчертае, че тя решава всичко.

— Съмнявам се, че такова нещо би му минало през ума — Стив стана и посегна към сакото си. — Тя му беше приятелка, Сара. Кит не е толкова закъсал за реклама в медиите.

Тя прие мълчаливо скрития укор и също стана.

— Ще те държа в течение. Как върви случаят Бланчард?

Стив навлече сакото си и разпери ръце.

— Попаднахме на нещо, което може да се окаже истинска следа. Но все още върви много бавно. Нямам достатъчно хора за сериозна операция.

Дювал се усмихна едва-едва.

— За да могат шефовете ти да си измият ръцете, ако трябва, нали?

— Има нещо такова. Освен ако не намеря железни доказателства.

Тя направи гримаса.

— А пък аз си мислех, че на мен не ми върви.

Стив отвори вратата и й направи път да мине пред него.

— Не се вживявай толкова. На този свят не съществува само работата.

Той тръгна по коридора със спокойната походка на човек, който се разхожда из парка. Тя го сподири с поглед. Обичайното й каменно изражение бе отстъпило място на удивление. Стив Престън току-що бе заявил, че на този свят има и други неща, освен работата!

Малко объркана, Сара Дювал се отправи към колата си, за да отиде в кабинета си на Ууд Стрийт. Явно този ден й вървеше на изненади. Може би колегите от Дорсет щяха да се окажат супер ченгета. А може би дори щяха да успеят заедно да открият убиеца на Джорджия Лестър, преди пресата да ги разкъса. Очевидно се случваха и по-странни неща.

Фиона излезе от аудиторията и тръгна към кабинета си. Нямаше никакъв спомен за какво е говорила през последния час. Движеше се на автопилот и виждаше студентите си сякаш от огромно разстояние. Тревогата трептеше в нея като проводник на ток с високо напрежение и изолираше всякакви други усещания. Искаше да си е у дома, при Кит. Искаше да може да го вижда или поне да чувства присъствието му. Съзнаваше, че такъв постоянен надзор би бил непоносим за него, но от това не й ставаше по-лесно.

Нещо трябваше да се промени скоро, каза си тя. Или щяха да бъдат в състояние да отхвърлят мисълта за сериен убиец, да се успокоят и да започнат отново да живеят нормално, или всички щяха да разберат, че Кит и още известен брой хора са изложени на сериозна опасност, и щяха да бъдат взети съответните мерки. Ако полицията му откажеше охрана, Фиона щеше да предприеме нещо сама. Знаеше, че съществуват достатъчно агенции, които предлагат услугите на телохранители и нямаше да се поколебае да се обърне към тях. Разбира се, Кит щеше да побеснее. Но тя можеше и да не му казва.

Каквото и да станеше, и неговият, и нейният живот бяха променени необратимо. Кит за първи път се бе изправил пред мисълта за собствената си уязвимост колкото и да се преструваше, че това не го тревожи. Неминуемо щеше да се промени начинът, по който приемаше собствената си личност. Що се отнасяше до Фиона, налагаше й се да признае, че след толкова години все още не е в състояние да защитава хората, които обича. Незнанието можеше да бъде извинение в случая с Лесли; но дори сега, с всичките си познания и натрупания опит, Фиона не можеше да бъде сигурна, че ще спаси Кит.

Тази мисъл я измъчваше постоянно.

Тя остави папката на бюрото си, влезе в Интернет и прегледа пощенската си кутия. Освен няколко катедрени циркулярни писма, имаше и кратка бележка от Кит: „Десет часа и всичко е спокойно!“. Беше й обещал да се обажда по няколко пъти дневно, за да я успокоява, че всичко е наред. Твърдеше, че го кара да се чувства като лигльо, но и двамата знаеха, че говори така, за да опази поне привидно личното си достойнство.