Вал Макдърмид - Смърт в сенките

Стив крачеше напред-назад, докато говореше. Стойката на тялото му излъчваше силно напрежение.

— Не ми се оправдавай, Стив. Ако Джорджия е убита — а бог ми е свидетел, искрено се моля Сара Дювал и хората й да не открият във фризерите на Смитфийлд нищо друго, освен животинско месо — ако тя е убита, съществуването на сериен убиец е неоспоримо. Няма да допусна Кит и колегите му да служат за примамка, докато вие се туткате и не успявате да заловите престъпника. — Тя отвори рязко едно чекмедже, извади тънка пластмасова папка и му я подхвърли. — Ето писмата. Анонимните писма до Кит, Джорджия и другите четирима. Занеси ги на Сара Дювал.

Лицето на Стив се изопна.

— Така да е. Обещай ми само едно. Обещай ми, че каквото и да предприемеш, ще постъпиш като човек с чувство за отговорност.

Фиона като че ли всеки момент щеше да се разплаче от яд.

— Стив, мислех, че ме познаваш по-добре.

Упрекът в гласа й го удари като камшик. Стив трепна.

— Съжалявам, Фай. Но трябва да разбереш и моята гледна точка. Не можем да допуснем лов на вещици в медиите. Вярвай ми, аз също съм много уплашен. Ако нещо се случи с Кит, никога не бих си го простил.

— Тогава направи така, че да не му се случи нищо.

Стив хвърли ядосано папката на един стол.

— Нищо ли не можеш да схванеш? Не мога да предприема каквото и да било. Нямам право да постъпя така. Полицията на централен Лондон е напълно автономна и аз не мога да се меся в техен случай.

— Е, при това положение няма за какво повече да говорим, нали? — гласът на Фиона идваше сякаш много отдалеч.

Преди Стив да отговори, иззвъня телефонът. Тя автоматично посегна към него и каза:

— Моля те да ме извиниш. Чака ме работа. — После му обърна гръб. — На телефона е Фиона Камерън.

Стив видя как раменете й се отпуснаха, когато чу кой се обажда.

— Само минутка, майоре — каза тя, покри микрофона с ръка и погледна през рамо. — Довиждане, Стив.

Изчака да го види как прибира папката и излиза, после заобиколи бюрото и седна. Потисна въздишката си и отново заговори:

— Извинявайте, трябваше да изпратя някого.

— Аз моля за извинение, ако се обаждам в неподходящо време — каза Берокал.

— Мога да ви уверя, че точно сега за мен няма такова нещо като подходящо време. С какво мога да ви помогна?

— Имам много добри новини — каза той. — Арестувахме Мигел Делгадо.

Фиона се насили да заговори жизнерадостно въпреки надигащото се главоболие.

— Честито! Трябва да сте много облекчени.

— Разбира се, и доволни, че най-сетне успяхме. Вие бяхте права, имал е още един вариант за отстъпление. Имал някакъв приятел, на когото смятал, че може да разчита, защото въпросният приятел бил също престъпник. Но се оказва, че човекът е дребен крадец. Когато видял снимката на Делгадо във вестника, разбрал, че трябва да е извършил някакво сериозно престъпление — а единствените сериозни престъпления в града, за които бил чувал, били убийствата. Уплашил се да не го обвинят в съучастие в тези престъпления, и макар че дал караваната си на Делгадо, след това веднага се обадил в полицията. Открихме го днес сутринта в един къмпинг на няколко мили от града.

— Браво. Призна ли?

Тя чу как Берокал въздъхна.

— Не. Откакто го арестувахме, не е казал нито една дума.

— Има ли някакви доказателства, които го свързват с престъпленията?

— Помните ли втората жертва, американецът? При нас дойде един сервитьор, който твърди, че го е виждал заедно с Делгадо два дни преди убийството. Надяваме се в лабораторията да открият съвпадение в пробите на косми и тъкани, но трябва да почакаме. Дали сме за анализ и ножовете, които открихме у Делгадо, когато го заловихме в караваната. Както казах, все още чакаме резултати. Затова и няма с какво да го притиснем.

Фиона искрено се надяваше, че той не чака помощ от нея. Искаше й се да му каже да се разкара, че трябва да мисли за далеч по-важни неща. Но като професионалист съзнаваше, че прекъсването на поредицата убийства в Толедо не бе по-маловажно от това, което засягаше личния й живот. Винаги бе вярвала, че стойността на всеки човешки живот е еднаква. Обратното би лишило работата й от смисъл. Затова се постара да се овладее и да не излива безсилната си ярост върху Салвадор Берокал.

— Убедена съм, че екипът ви е достатъчно опитен — каза тя, докато включваше компютъра си.

— Никога досега не съм разпитвал сериен убиец. Но имам план — гласът му прозвуча ентусиазирано. — Мисля да се постарая да го ядосам. Ще си послужа с един следовател от моя екип. Нали знаете сценария? „Тъпите местни ченгета са прибрали някакъв мизерник, който никога не би могъл да извърши такива неща. Очевидно е, че убиецът е бил много интелигентен, щом е планирал така внимателно убийствата, а сигурно е бил и чаровен, след като е убеждавал толкова лесно жертвите си да тръгнат с него. Някакъв грозноват, смрадлив бакалин не би могъл да е убиецът от Толедо.“ Моят човек ще демонстрира през цялото време отвращението си, че му губят времето с такъв безсмислен разпит.