Клайв Къслър - Брегът на скелетите

— Накъде ще плуваме? Накъдето отивахме?

— Време е да се повозим на Папа-Хайнриковата змия.

Макар че да преплуват километър и нещо не представляваше трудност за двама души в добра форма, борбата с вълните затрудняваше всяко тяхно движение. Стана още по-трудно, когато една бяла луксозна яхта, подобна на тази, която преследваше „Пенгуин“, навлезе в района. Циклопското око на прожектора разсичаше спускащия се мрак. Яхтата първа беше привлякла вниманието на Хуан, но после онова, което беше вързано за нея, предизвика силния му интерес.

— Сигурно за тези неща са сключили сделка „купуваш едно — получаваш още едно“.

— В нашия супермаркет такава сделка ми предлагат единствено за чипса — опита се да остроумничи Слоун.

Петнадесетина минути плуваха насам-натам, за да избегнат претърсващия водата лъч на прожектора. После голямата яхта потегли с рев в мрака и Хуан се опита да запомни посоката, за да не пропуснат целта си.

Студената вода беше започнала да изсмуква силите им. За да направи задачата си по-лесна, Хуан даде пистолета и сателитния телефон на Слоун и смъкна панталоните си. Завърза крачолите и вдигна отвора на талията срещу вятъра, за да се издуе. После бързо ги стегна и затвори с колана. Подаде импровизирания пояс на Слоун и си взе пистолета и телефона.

— Дръж ръката си на талията, за да не изпуска въздух.

— Чувала съм за подобно нещо, но никога не съм виждала как се прави.

Зъбите й още не бяха започнали да тракат, но той долови напрежението в гласа й. Опита се да я развесели:

— Беше много по-лесно да го упражнявам в плувен басейн.

Сега не беше времето да й разказва, че този номер неведнъж му е спасявал живота.

Носена от пълните с въздух панталони, Слоун заплува много по-бързо. Колкото повече се приближаваха към целта си, толкова по-силно усещаха как огромните й размери действат като вълнолом срещу водата.

— Усети ли? — попита Слоун.

— Какво?

— Водата стана по-топла.

За миг Хуан се уплаши, че тялото на Слоун е престанало да се бори със студа и е готово да се предаде на ледените му пипала. Но тогава и той го почувства. Водата беше по-топла, и то не с един или два градуса, а най-вероятно с десет или дори петнадесет. Той се зачуди дали някакъв действащ геотермален извор не предизвиква това покачване на температурата. Може би това беше обяснението и за масивната структура, която плуваше по вълните? Дали тя не използва по някакъв начин неговата мощ?

Онова, което Папа Хайнрик беше нарекъл метална змия, фактически беше най-обикновена зелена тръба, която Хуан прецени, че има диаметър най-малко десет метра. С изключение на около два метра, които стърчаха над водата, цялата й останала част беше потопена. Тръбата не беше масивна, защото се огъваше по дължина при всяка вълна, която минаваше под нея. Той стигна до извода, че първата му преценка за дължината й от триста и петдесет метра е вярна.

Когато най-накрая стигнаха до нея, водата вече беше станала почти петнадесет градуса. Хуан постави ръка на тръбата и усети, че е топла. Почувства и вибрациите на някакви машинарии в нея. Вероятно огромни бутала, които се движеха напред-назад в синхрон с всеки замах на океана.

Те заплуваха покрай тръбата, като се държаха на достатъчно разстояние, за да не ги запрати някоя вълна срещу нея, и след три-четири метра попаднаха на шарнири. Звукът на машинариите беше по-силен, механизмът превръщаше движението на вълните в някакъв вид енергия. Към тръбата бяха заварени стъпала, които осигуряваха достъп на работниците до масивния шарнир. Хуан накара Слоун да се качи първа. Тя вече беше изпуснала въздуха от панталоните му и развърза крачолите.

Изведнъж Слоун възкликна и остана с отворена уста. Имаше още достатъчно светлина, за да види, че десният му крак под коляното продължава с протеза.

— О, извинявай. Това беше грубо — прошепна тя. — Но нямах никаква представа. Ти не куцаш или нещо подобно.

— С годините свикнах — отговори Хуан, като почука титановото парче, което сега играеше ролята на пищял. — Изстрел за сбогом от китайския военен флот преди няколко години.

— Трябва да чуя историята на твоя живот.

Хуан отново се запита как е възможно Джордж Адамс да е пропуснал тръбата, когато е разузнавал района от хеликоптера на „Орегон“. Но реши да се съсредоточи върху положението си в момента. Той и Слоун оставаха уязвими, докато яхтата оставаше вързана за далечния край на тръбата, но нямаха друг избор.