Клайв Къслър - Брегът на скелетите

— Много ли ще бъде тежко? — попита Слоун и кимна с глава по посока на бурята.

— Трудно е да се каже. Изглежда няма да вали, но това може бързо да се промени.

Кабрило вдигна бинокъла до очите си и бавно огледа хоризонта, синхронизирайки движенията си с бавното полюляване на вълните, така че да бъде на максимална височина, докато проучва всяка посока.

— Нищо не се вижда, освен вода — съобщи той. — Не ми е приятно, че трябва да го кажа, но без сателитната навигация не мога да съставя добра координатна система на издирването, така че там само ще се повъртим.

— Какво искаш да направим?

— Вятърът духа постоянно от изток. Мога да го използвам за ориентир така, че да поддържаме курса. Вероятно ще можем да търсим, докато се стъмни. Да се надяваме, че бурята ще свърши на разсъмване и тогава ще може отново да използваме джипиеса.

По груба преценка Хуан караше лодката по широки една миля отсечки, носейки се насам-натам по огромния океан, сякаш косеше ливада. Докато претърсваха района, вълните ставаха все по-големи и вече се издигаха на три метра, а вятърът се усилваше, носейки вкуса на пустинята далеч навътре в океана.

С всяка нова претърсена отсечка двамата се убеждаваха все повече, че всички са били прави да смятат стария Папа Хайнрик за луд и че неговите метални змии не са нищо повече от бълнуване в делириум тременс.

Когато Кабрило видя бялото проблясване в далечината, реши, че е пяна по гребена на вълната. Въпреки това задържа погледа си на същото място и когато се издигнаха на върха на друга вълна, петното си беше там. Той взе бинокъла от поставката. Внезапното му раздвижване след толкова часове на неподвижност привлече вниманието на Слоун.

— Какво има?

— Не съм сигурен. Може и нищо да не излезе.

Той изчака, докато следващата вълна повдигна спасителната лодка, и пак насочи бинокъла към далечното проблясване. Отне му няколко секунди да проумее какво вижда. Беше невероятно.

— По дяволите — измърмори той, провличайки всяка дума.

— Какво? — извика развълнувано Слоун.

— Виж сама — отговори той и й подаде бинокъла. Докато тя нагласяваше окулярите, за да паснат на тясното й лице, Хуан продължаваше да гледа натам. Опитваше се да прецени мащаба, но реши, че това не е възможно. Въпреки че нямаше с какво да го сравни, то сигурно беше над триста метра дълго. Той се запита как Джордж Адамс е успял да го пропусне по време на разузнавателния си полет над района.

Тогава от белия обект избухна силна светлина, която проблесна към трупащите се облаци. Обсегът й беше два километра, а може би и малко повече, но при скорост повече от хиляда и шестстотин километра в час произведената в Израел противотанкова ракета „Спайк МР“ гълташе толкова бързо разстоянието, че остави на Хуан само няколко секунди да реагира.

— Ракета! — изрева той.

Пистолетът на Хуан още беше под колана му, затова той грабна сателитния телефон в неговата непромокаема калъфка, прегърна Слоун през кръста и заедно с нея се хвърли странично над релинга в черната вода. Те заплуваха трескаво, опитвайки да се отдалечат колкото може повече от спасителната лодка, която щеше да избухне всеки момент.

Двойната система за управление на ракетата, електрооптична и инфрачервена, остана насочена към целта, докато се носеше над океана, прицелена в струйката отработени газове, които излизаха от ауспуха на двигателя. Заби се в кърмата секунди след изстрелването, проби дупка в обшивката и избухна малко пред моторния блок. Конструиран така, че да може да пробие тридесетина сантиметрова броня, насоченият взрив сряза кила на лодката и строши гръбнака й, а отломките от експлозията изхвърли на десет метра височина.

Димящите останки се сгънаха на две и лодката потъна. Издигна се облак пара, когато водата заля горещия й двигател и нажежения до червено колектор.

Взривната вълна беше многократно по-голяма, отколкото при избухването на резервоара на камиона в Уолвис Бей, и ако Кабрило не се беше хвърлил заедно със Слоун във водата, тя щеше да ги разкъса на парчета.

Те цапаха в хаотичните вълни, плюеха и пръхтяха от водата, която неизбежно гълтаха.

Докато махаше с крака, за да остане на повърхността, той се протегна към Слоун, за да се увери, че не е ранена.

— Не ме питай дали съм добре — успя да избъбри тя. — От вчера насам вече сто пъти си зададох този въпрос.

— Да, това бяха доста вълнуващи двадесет и четири часа — призна Хуан, докато сваляше обувките си с крака. — Трябва да се отдалечим колкото може повече от лодката. Със сигурност ще изпратят някого да провери резултата.