Клайв Къслър - Брегът на скелетите

Сингър се наведе, целуна я по бузата и отговори закачливо:

— Скъпа Нина, нима не знаеш, че ние, гениите на злото, се нуждаем от далечно леговище?

— Да не би да си избрал някое на стотици километри от най-близкия ватерклозет, бъкащо от пясъчни бълхи?

— Какво да ти кажа? За съжаление всички недействащи вулкани са вече заети. Наех това място от намибийското правителство чрез фирма фантом с обяснението, че ще снимаме филм. — Той се обърна и взе чантата си от пилота, който също бе дошъл при вратата. — Презареди самолета. Ще отлетим след малко.

Нина се изненада.

— Няма ли да останеш?

— Съжалявам, не мога. Трябва да се върна в Габинда по-рано, отколкото бях планирал.

— Неприятности?

— Малка засечка с екипировката забави наемниците — обясни той. — Освен това искам да се уверя, че лодките, които ще използваме за нападението, наистина са готови. Между другото, майката природа беше повече от благосклонна. Втора тропическа буря следва по петите първата, която отслабна преди няколко дена. Не мисля, че ще трябва да чакаме повече от седмица или десетина дни.

Нина спря рязко, а на лицето й се изписа радост.

— Толкова скоро? Направо не мога да повярвам.

— Петте години работа скоро ще се изплатят. Когато свършим, на планетата няма да е останал здравомислещ човек, който с чиста съвест да отрече опасностите от глобалното затопляне.

Сингър се настани на седалката до шофьора за кратко пътуване до стария затвор.

Той представляваше чудовищна каменна постройка със зъбери по стената, опасваща покрива, откъдето пазачите държаха под око пустинята около тях. На всяка външна стена имаше само по един прозорец, от което постройката изглеждаше още по-здрава и заплашителна. Сянката, която хвърляше, приличаше на леке върху белия пясък.

Високата дървена порта, подсилена с големи железни пирони, се държеше на огромни панти, вкопани в камъните. Тя беше достатъчно широка, за да осигури достъп до вътрешния двор и на по-голям камион. Най-долният етаж на затвора някога бил използван за административни помещения и за спални помещения на пазачите, които бяха живели тук. Вторият и третият етаж бяха предназначени за блоковете с килии, които заобикаляха вътрешния двор.

Слънцето пържеше плаца, отразяваше се и въздухът над него тежеше като разтопено олово.

— Как я карат нашите гости? — попита Сингър, когато Нина спря джипа пред входа към административната част от сградата.

— Хората от Зимбабве пристигнаха вчера заедно със своя затворник — обърна се Нина към своя учител. — Аз още не мога да разбера защо трябва да са тук.

— Опасявам се, че това е въпрос на тактическа необходимост. Част от сделката, която ми позволи да вляза в Африка, без да се налага да вадя визи и всички останали глупави бумаги, беше да им позволим за малко да използват част от затвора. Техният затворник е водач на най-голямата опозиционна партия и скоро ще бъде съден за предателство. Правителството е право да се страхува, че неговите привърженици може да го измъкнат и да му помогнат да избяга в някоя съседна страна. Те просто имаха нужда да го държат някъде до започването на процеса. Тогава ще го върнат в Хараре.

— Няма ли неговите хора да го измъкнат, когато се върне?

— Процесът няма да продължи повече от час и присъдата ще бъде изпълнена веднага.

— Дани, това не ми харесва. Зимбабвийското правителство е едно от най-корумпираните в света. Всеки, който му се противопоставя, вероятно е прав.

— Съгласен съм с теб, но това е сделката, която сключих, и трябва да я спазвам. — Тонът му й подсказа, че не иска да бъде разпитван повече. — А моят прочут бивш делови партньор? Как е?

Нина направи презрителна гримаса.

— Мисля, че най-накрая започна да разбира последствията от своя успех.

— Добре. Нямам търпение да видя изражението на това самодоволно копеле, когато приключим и той най-сетне разбере, че не е прав.

Те влязоха в затвора и Сингър поздрави поименно всички свои хора. Макар че никога нямаше да придобие обаятелността на Мерик, сред активистите, които беше събрал, той вече бе смятан за герой. Раздаде им три бутилки червено вино, които изпиха през следващия половин час. Една от жените се радваше на особено внимание сред хората му и когато той вдигна тост в нейна чест, останалите завикаха одобрително.

Настани се в стаята, която някога беше ползвал директорът, и нареди да доведат Мерик. После прекара няколко минути в опити да намери най-подходящата поза, за да посрещне Мерик. Седна зад бюрото, но не хареса преимуществото във височината. После застана пред прозореца с наведена глава, сякаш той единствен се е нагърбил с бремето на света.