Клайв Къслър - Брегът на скелетите

Кабрило интуитивно усети, че тя не иска той да я прегърне или да каже нещо. Те стояха под нощното небе, лодката догаряше, а Слоун плачеше.

— Те бяха напълно невинни — изхълца тя, — а сега всички са мъртви. Вината е само моя.

Колко пъти Хуан се беше чувствал точно по същия начин, поемайки вината на другите само защото и той беше участвал? Слоун не носеше по-голяма отговорност за смъртта на Папа Хайнрик от съпругата, която изпраща мъжа си да свърши някаква работа, а по пътя той загива при катастрофа. Обаче Бог беше свидетел, че вината разяждаше душата, както ръждата разрушава стоманата.

Сълзите й се стичаха в продължение на пет минути, а може би и по-дълго. Хуан стоеше до нея със сведена глава и я погледна едва когато тя подсмръкна и избърса очите си.

— Благодаря ти — промълви тихичко.

— За какво?

— Повечето мъже мразят, когато жените плачат, и ще кажат и направят всичко възможно, за да ги накарат да спрат.

Той й се усмихна топло.

— И аз мразя това като всички останали, но знаех, че ако не го беше направила сега, щеше да плачеш по-късно, а тогава щеше да ти бъде още по-зле.

— Точно затова ти благодарих. Защото прояви разбиране.

— И на мен ми се е случвало няколко пъти. Искаш ли да поговорим за това?

— Не мисля.

— Но нали знаеш, че не си виновна?

— Знам. Но всичките щяха да са живи, ако не бях дошла, нищо, че не съм ги убила със собствените си ръце.

— Точно така. Ти обаче си само една брънка във веригата от събития, които доведоха до убийствата. Сигурно си права за вашия водач, но за Тони няма нужда да се тревожиш. Никой на брега не знае, че нападението срещу вас се е провалило. Те си мислят, че ти и Тони вече сте мъртви. Но за да не рискуваме, ще се насочим към Уолвис. „Пенгуин“ нямаше вид на кой знае колко бърз транспорт и едва ли вече е стигнала до родното си пристанище. Ако побързаме, можем да ги предупредим.

Слоун избърса лицето си в ръкава на винтягата.

— Наистина ли?

— Да. Хайде да тръгваме.

Тридесет секунди след като се изкатериха обратно на борда на спасителната лодка, Хуан я подкара с шеметна скорост надолу по залива. В същото време Слоун се преоблече в сухи дрехи от запасите на лодката. Тя пое руля, когато Кабрило също отиде да смени дрехите си и да извади две от хранителните дажби.

— Съжалявам, но разполагаме единствено с готови храни — обясни той, държейки в ръце две кафеникави пакетчета. — Имаме спагети с месни топчета и пилешко с бисквити.

— Ще взема спагетите, а на теб ще дам месните топчета. Аз съм вегетарианка.

— Наистина?

— Защо се учудваш толкова?

— Не знам. Винаги си представям, че вегетарианците носят коркови чехли, не си махат космите от краката и живеят във ферми, където се отглеждат биологични храни.

— Това са пълните вегетарианци. Смятам, че са малко крайни.

Нейните думи накараха Хуан да се замисли за фанатизма и за това кое тласка хората към крайности. Първото, което му хрумна, беше религията, но кое друго нещо можеше да предизвика у хората такава страст, че да обвържат целия си живот с него? Защитниците на природата и правата на животните бяха следващите две групи, за които се замисли. Активистите бяха склонни да проникват с взлом в лабораториите, да освобождават експерименталните животни и да палят пожари в ски курортите, за да бъде посланието им разбрано. Дали за каузата си някои не бяха готови и на убийство?

Точно в тази пролука оперираха той и „Орегон“. Светът вече не трепереше от страх пред заплахата от ядрено унищожение в случай на война между бившия Съветски съюз и Съединените щати, но регионалните сблъсъци се бяха увеличили толкова, че обичайните средства вече не можеха да ги спрат.

Кабрило беше предвидил всичко това и основа Корпорацията, за да се бори срещу тези нови заплахи. Беше доста обезкуражаващо, но той знаеше, че ще имат повече работа, отколкото биха могли да поемат.

Тъй като похитителите на Джефри Мерик още не бяха отправили искания за пари, ставаше все по-ясно, че отвличането му е продиктувано от политически причини. А като се имаше предвид работата на Мерик, най-вероятно бяха замесени екстремистки природозащитни групи.

А дали отвличането му не беше свързано по някакъв начин с онова, на което беше попаднала Слоун Макинтайър? Вероятността беше малка въпреки съвпадението в мястото на събитията — Намибия. Брегът на скелетите беше далеч от световното внимание, що се отнася до околната среда. Бразилските тропически гори и замърсените морски пътища — това интересуваше хората, не някаква ивица от пустинята в страна, която повечето не можеха да намерят на картата.