Клайв Къслър - Брегът на скелетите

Хуан се замисли и за друг възможен сценарий. Диамантените мини бяха сред най-мощните индустрии в Намибия. А като се имаше предвид колко строго се контролира пазарът, както твърдеше Слоун, най-вероятно беше да са се натъкнали на незаконен добив на диаманти. Хората винаги бяха готови да рискуват живота си, за да спечелят голямо богатство. Освен това извършваха убийства и за много по-дребни неща. Но дали това обясняваше защо Петер де Вит се самоуби?

Една от причините би могла да бъде, че е сметнал пленяването за по-страшно от бързата смърт.

— Какво щеше да се случи на човек като Де Вит, ако го бяха хванали в незаконен добив на диаманти? — попита я Кабрило.

— Зависи от страната. В Сиера Леоне биха го застреляли на място. Тук, в Намибия, наказанието е двадесет хиляди долара глоба и пет години затвор. Той я погледна подозрително заради бързия отговор.

— Аз съм специалист по безопасността. Забрави ли? Трябва да познавам законодателството, свързано с търговията с диаманти в различните страни. Точно както ти трябва да знаеш митническите закони на страните, чиито пристанища посещаваш.

— Да, но въпреки това съм впечатлен — обясни Хуан и продължи. — Пет години не звучи толкова страшно. Присъдата не е толкова ужасна, че да накара някого да извърши самоубийство, вместо да я излежи.

— Не познаваш африканските затвори.

— Мога да си представя, че няма да получат звезди в пътеводителя на „Мишлен“.

— Не става дума само за условията. Заболеваемостта от туберкулоза и СПИН в африканските затвори е една от най-високите в света. Някои групи за защита на човешките права твърдят, че всяко осъждане на затвор тук е равнозначно на смъртна присъда. Защо се интересуваш от това?

— Опитвам се да разбера защо Де Вит се самоуби, вместо да се остави да го пленим.

— Мислиш си дали не е някакъв фанатик?

— Всъщност не зная какво да мисля — призна си Хуан. — В момента става и нещо друго, за което не мога да ти разкажа, и за кратко ми хрумна, че нещата може да са свързани. Просто опитвам да се уверя, че не са. Изясняването на мотивите може да покаже, че това не са две страни на една и съща загадка, а две напълно различни мистерии. Проблемът е, че има съвпадение…

— А ти мразиш съвпаденията — завърши Слоун вместо него.

— Точно така.

— Ако ми кажеш какво друго става в момента, може би ще съумея да помогна.

— Извинявай, Слоун, но това не е добра идея.

— „Внимавай, врагът слуша!“, и така нататък — подхвърли Слоун лекомислено, без да знае колко скоро думите й ще се окажат пророчески.

Двумоторният „Де Хавиланд Туин Отер“ се приближи толкова бавно към неравната писта, че човек би могъл да помисли, че е зависнал във въздуха. Въпреки че конструкцията на машината беше от 60-те години на миналия век, двумоторният самолет с изнесени нагоре криле все още бе предпочитан от много пилоти, летящи из дивите кътчета на планетата. Причината беше, че той можеше да кацне на всякаква повърхност и не му трябваха повече от триста метра за излитане или приземяване.

Твърдата повърхност на малката котловина, която граничеше с Дяволския оазис, беше маркирана с оранжеви знаменца и пилотът спусна машината сред облак прах точно в центъра на означената площ. Струите от турбовитловите двигатели вдигнаха още прахоляк, затова той за кратко се оказа покрит с тъмен слой мръсотия. Пилотът изгаси двигателя, витлата се завъртяха още няколко пъти на пресекулки и спряха. Един открит джип стигна до самолета миг преди задната врата да изскърца и да се отвари.

Даниъл Сингър измъкна мършавото си, високо метър и осемдесет тяло през рамката на вратата и потърка кръста си, за да се раздвижи след хиляда и двеста километровия полет от столицата на Зимбабве Хараре. Беше долетял там от Щатите. Достатъчно пари, пъхнати в подходящите ръце, унищожиха документите, които доказваха, че е влязъл в страната. Всички знаеха, че той си е у дома в Мейн.

Зад волана на откритата камионетка седеше жена на име Нина Вайзър. Тя беше със Сингър от самото начало на неговия поход и имаше основна заслуга за набирането на привърженици за тяхната кауза — съмишленици от двата пола, убедени, че когато става дума за околната среда, човечеството трябва да бъде пробудено с гръм и трясък от своето самодоволство.

— Крайно време беше да споделиш мъките с нас — каза тя хапливо вместо поздрав, но на лицето й играеше усмивка, а в тясно разположените й черни очи проблесна привързаност. Родена беше в Холандия и като всички свои сънародници говореше английски с лек акцент.