Клайв Къслър - Брегът на скелетите

Плавателният съд носеше запас от провизии, които щяха да стигнат за четиридесет души в течение на една седмица и малък апарат за обезсоляване, който осигуряваше годна за пиене вода, макар и леко солена. Седалките в затворената кабина изглеждаха като напукан винил, но всъщност бяха тапицирани с мека ярешка кожа и така обработени, че да изглеждат изтъркани. На тавана се виждаше монтиран панел, който можеше да се сваля, а в него имаше тридесетинчов плазмен телевизор, богата библиотека от филми на Ди Ви Ди и съраунд озвучителна система. На Макс му беше хрумнала перверзната идея да подреди на първо място филма „Титаник“ в случай, че на екипажа му се наложеше да се качи в спасителните лодки.

Всички възможни ъгълчета и скрити местенца бяха така проектирани, че да създадат възможно най-голямо удобство за хората, принудени да се качат на лодката. Тя приличаше повече на луксозна моторна яхта, отколкото на спасителна лодка. За безопасността също бяха положени големи грижи. При затворени люкове лодката спокойно можеше да се преобърне и да се изправи сама. На седалките имаше монтирани триточкови колани, така че пътниците нямаше да се разлетят из вътрешността на лодката. И тъй като беше притежание на Корпорацията, в нея бяха вградени и няколко тайни, които Хуан не възнамеряваше да показва на своята гостенка.

Имаше два командни пулта, откъдето лодката можеше да бъде управлявана. Единият беше близо до носа, в кабината от специални сплави и фибростъкло, а вторият върху леко издигнатата платформа на кокпита на кърмата, откъдето сега Хуан и Слоун се любуваха на покритото със звезди нощно небе. Малко плексигласово стъкло ги защитаваше от соления въздух, защото студените води на течението Бенгуела, което идваше от Антарктика, бяха понижили температурата до петнадесетина градуса.

Слоун беше стиснала в шепи чашата на термоса и изучаваше лицето му, огряно от слабата светлина на арматурното табло. Той притежаваше традиционна красота с изсечени черти и ясни сини очи. Но нея я интересуваше повече това, което се криеше под повърхността. Лесно се оправяше с екипажа си и очевидно беше роден водач. Това би привлякло всяка жена, но същевременно създаваше впечатлението, че е самотник. Не от онези, които биха влезли в пощенска станция, за да започнат да стрелят с пушка или от типовете, които живеят в интернет пространството, а човек, който се чувства добре в своята собствена компания, защото знае съвсем точно какъв е, на какво е способен и това му харесва.

Беше сигурна, че той взима решенията си бързо и очевидно никога не умува. Подобна увереност възниква само у човек, който обикновено е прав. Запита се дали е преминал някакво военно обучение и реши, че това е така. Вероятно е бил във военния флот, сигурно офицер, но от онези, крито не са могли да се примирят с невежеството на началниците си и затова е напуснал. Заменил е стегнатия в правилници армейски живот с правото да се носи по течението в открито море, придържайки се към едно отмряло кавалерство, защото се е родил с няколко века закъснение. Лесно можеше да си го представи на мостика на някой клипер, който прекосява Тихия океан, натоварен с подправки и коприна.

— Защо се усмихваш? — попита Хуан.

— Просто си мислех, че си човек, който живее в неподходящо за него време.

— Защо?

— Ти не само спасяваш изпаднали в беда госпожици, но приемаш техните каузи за свои.

Кабрило изду гръдния си кош и зае героична стойка.

— А сега, прекрасна моя госпожице, се подготвям за битката с железните морски змии.

Слоун се засмя.

— Мога ли да те питам нещо?

— Давай.

— Ако не беше капитан на „Орегон“, с какво щеше да се занимаваш?

Въпросът й не засягаше някоя опасна територия, затова Хуан отговори честно:

— Мисля, че щях да съм фелдшер в „Бърза помощ“.

— Наистина? А защо не лекар?

— Повечето лекари, които познавам, се отнасят към пациентите си като със стока. Нещо, което трябва да оправят, ако искат да си получат парите и да се върнат отново на игрището за голф. Освен това получават помощ от цяла армия сестри, медицински техници и апаратура на стойност милиони долари. Но фелдшерите са различни. Те трябва да направят първата жизненоважна преценка и да извършат и първите животоспасяващи действия. Те са хората, които ще ти кажат, че всичко ще се оправи, и ще се погрижат това наистина да стане. А щом заведат човека в болницата, изчезват. Няма слава, не изпитват комплекса, че са Господ, няма „докторе, ти ми спаси живота“. Просто си свършват работата и поемат друг случай.