Клайв Къслър - Брегът на скелетите

За Дан това беше личен въпрос, начин да докаже на Мерик, че той е бил мозъкът зад техния успех. В началото бяха като братя, но Мерик беше омайникът, човекът, който можеше да пусне някой сполучлив израз в интервю, затова медиите неизбежно започнаха да го изтъкват като лицето на „Мерик Сингър“ и пренебрегваха Дан. На Мерик никога не му бе хрумвало, че това засяга неговия партньор. В института той беше интровертният, защо в реалния живот трябваше да е различно? Сега Мерик разбра, че Сингър е отхранил патологична омраза срещу него.

Тя бе променила личността му напълно. Бе го прогонила от фирмата, беше го изпратила в редиците на природозащитното движение и там той бе използвал богатството си, за да съсипе „Мерик Сингър“. Но когато се бе провалил, той бе обърнал гръб на новите си екоприятели и се бе върнал у дома в Мейн, за да си ближе раните.

Жалко, че това не беше истина, помисли си Мерик. Сингър явно бе отгледал още по-голяма и злостна омраза. И отново се беше появил с невероятно дързък и ужасяващ план. План, който вече беше стигнал толкова далеч, че не можеше да бъде спрян. Не бе зарязал екологичния кръстоносен поход, а го беше насочил в нова и извратена посока.

— Сюзън, трябва да се измъкнем от тук.

— Какво става?

— Трябва да го спрем. Той се е побъркал, а хората, които е събрал около себе си, са екоманиаци, които не дават пукната пара за човечността. И сякаш това не му стига, а твърди, че бил платил на цяла група наемници. — Мерик зарови лице в дланите си.

Той беше виновен. Още от самото начало трябваше да забележи гнева на Дан и да настоява той да получи своя дял от светлината на прожекторите. Трябваше да се досети колко крехко е егото на неговия съдружник и че вниманието, на което се радваше Мерик, го разкъсва на парчета. Ако го беше направил, това нямаше да се случи. Паренето на сълзите премина в ридания и всички мисли за собственото му неудобство бяха пометени. Той започна да повтаря:

— Съжалявам, съжалявам — без да разбира на кого се извинява. На Дан или на бъдещата му жертва.

— Д-р Мерик? Д-р Мерик, моля те, защо д-р Сингър ни причинява това?

Мерик долови отчаянието в гласа й, но не можа да отговори. Плачеше толкова отчаяно, сякаш душата му се късаше на парчета. Продължи да хълца цели двадесет минути, и пресуши слъзните си канали.

— Съжалявам, Сюзън — изпъшка той накрая, когато възстанови способността си да говори. — Просто… — не успя да намери подходящите думи — д-р Сингър ме мрази, защото аз бях лицето на нашата фирма пред обществото. Прави всичко това, защото ревнува. Представяш ли си? Хиляди хора са мъртви, защото аз бях по-известен от него.

Сюзън Донливи не отговори.

— Сюзън? — извика той, а после закрещя по-силно: — Сюзън! Сюзън!

Името й закънтя и звукът се разнесе. Затворническият блок отново се изпълни с тишина. Мерик бе сигурен, че Даниъл Сингър току-що беше отнел още един живот.

— Можеш да полегнеш долу, ако си уморена — предложи Хуан, когато Слоун се прозя.

— Не, благодаря — отказа тя. — Добре съм, но ще пийна още малко кафе.

Кабрило измъкна сребърния термос от стойката до коляното си и й го подаде, а очите му несъзнателно се плъзнаха по елементарните уреди на спасителната лодка. Двигателят работеше добре, а резервоарът беше пълен повече от три четвърти. Само след час щяха да стигнат до Уолвис Бей.

Макс се обади скоро след като напуснаха „Орегон“ и му каза, че разузнавателният полет на Джордж Адамс с хеликоптера не беше открил нищо, освен гладък като стъкло и пуст океан. Хуан за кратко се замисли дали просто да не върне Слоун в хотела, да хване първия полет за Кейптаун и да се качи отново на своя кораб. Това щеше да е най-логичната му постъпка, но сега, няколко часа по-късно, когато вече имаше по-добра представа за мотивите на Слоун Макинтайър, той ставаше все по-сигурен, че решението му да й помогне, е правилно.

Тя беше обсебена като самия него, не можеше да остави никоя работа недовършена и не отстъпваше пред предизвикателствата. В тези води се случваше нещо тайнствено и те двамата нямаше да се успокоят, докато не разберат какво е то, дори да нямаше нищо общо с тяхната същинска работа. Той се възхищаваше на нейното любопитство и упорство — две черти, които ценеше високо и у себе си.

Слоун наля малко от черното кафе в капачката на термоса, тялото й се полюшваше в ритъма на вълните, които минаваха под кила, но тя не разля нито капка. Още беше по шорти, но прие предложението на Хуан и облече яке и жълтата спасителна жилетка, които той беше извадил от един сандък. Своята беше стегнал в кръста.