Клайв Къслър - Брегът на скелетите

— Какво мислиш? — попита Хуан, без да увърта.

— Мисля, че не бива да се бавим повече и да вървим в Кейптаун, за да набавим оборудването, което ще ни е нужно, ако искаме да спасим Мерик, преди да умре от старост.

— А като оставим това настрана?

— Цялата работа ми звучи като измама.

— Щях да се съглася напълно с теб, ако не бяхме станали свидетели на нападението срещу „Пенгуин“. — Хуан замълча, опитвайки се да събере мислите си.

— Смяташ, че сме попаднали на нещо? — попита Макс, за да подтикне приятеля си да говори.

— Типове, които се возят на яхта за няколко милиона, не стрелят по хората без много важна причина. В този случай смятам, че са защитавали нещо. Слоун каза, че никой не е знаел кой кораб издирват, така че е възможно да са пазели нещо друго, а не предполагаемото съкровище.

— Нали не вярваш наистина във великанските железни змии на Папа Хайнрик?

— Макс, тук има нещо. Чувствам го. — Хуан се обърна към своя приятел и го погледна в очите, за да няма недоразумения. — Помниш ли какво ти казах точно преди да се заемем с онези двамата от Националната агенция за подводния свят, които се бяха насочили към пристанището на Хонконг?

— Те изследваха подводницата „Юнайтед Стейтс“. Това е мисията, при която ти изгуби крака си — отговори Макс в тон с потъналия в миналото Кабрило.

Хуан несъзнателно помръдна и прехвърли тежестта си върху крайника, изработен от карбонови нишки и титан.

— Мисията, която ми струва крака — повтори той бавно.

Макс пъхна лулата в устата си.

— От тогава са минали няколко години, но мисля, че точните ти думи гласяха: „Макс, мразя да цитирам изтъркано от употреба клише, но имам лошо предчувствие за тази работа“.

Хуан не премигна и издържа преценяващия поглед на Макс.

— Пр дяволите, сега изпитвам точно същото предчувствие. — Макс продължи да го гледа още няколко секунди и после кимна. Десетте години, които беше прекарал с Хуан го бяха научили да се доверява на председателя, независимо колко ирационална беше молбата му или колко малки изглеждаха шансовете му за успех.

— Какви са намеренията ти?

— Не искам повече да бавя „Орегон“. Веднага щом сляза, тръгвайте за Кейптаун и набавете екипировката. Когато потеглите, искам да изпратиш Джордж да хвърли едно око на мястото, където са били забелязани змиите. — Джордж Адамс беше пилотът на хеликоптера „Робинзон D44 Клипър“, прибран в един от трюмовете. — Аз ще взема координатите от Слоун.

— Ще ходиш в Уолвис Бей?

— Искам лично да поговоря с Папа Хайнрик, с водача на Слоун и с пилота на хеликоптера. Ще взема една от спасителните лодки, така че Слоун няма да разбере за хангара с лодките или пък нещо друго.

Макар да изглеждаха очукани като останалата част от „Орегон“, двете спасителни лодки бяха на същото техническо равнище като техния кораб-майка. Ако имаха същия обсег като кораба, Хуан с готовност би прекосил с някоя от тях Атлантика по време на сезона на ураганите. Той продължи:

— Това няма да отнеме повече от ден-два. Аз ще се кача на „Орегон“, когато се върнете в Намибия. Това ме подсеща, че през последния час бях в гимнастическия салон и не знам новините. Какво ново?

Макс скръсти ръце.

— Тайни Гундерсон нае подходящ самолет. Значи това е уредено. Както знаещ, джиповете ни очакват на кея „Дънкан“ в Кейптаун. Мърф има познат библиотекар в Берлин и той ще извади всичко, което имат за Дяволския оазис, известен в Германия като die Oase des Teufels.

Пробивът в усилията им да намерят мястото, където държат Джефри Мерик, беше станал, когато Линда Рос предположи, че може би Дяволският оазис се намира в Намибия, и потърси информация, като използва немското наименование. Но след събирането на предварителните данни, пробивът сякаш пресъхна.

В края на двадесети век германското имперско правителство решило да копира прословутата френска наказателна колония в Гвиана, наречена Дяволския остров. Отдалечена изправителна колония, от която било невъзможно да се избяга. Там изпращали най-закоравелите френски престъпници. В средата на пустинята германското правителство изградило затвор с максимална сигурност. Там се намирал най-изолираният колониален преден пост. Затворът бил построен от местни камъни, заобиколен от пясъчни дюни и дори някой затворник да успеел да избяга, просто нямало къде да отиде. Той щял да умре в пустинята много преди да успее да стигне до крайбрежието. За разлика от Дяволския остров или прословутия Алкатраз в Сан Франциско нямало и следа от слухове, че някой затворник е успял да избяга от там преди затварянето му през 1916 Г. заради финансовото бреме, което този далечен затвор стоварвал върху германската военновременна икономика.