Клайв Къслър - Брегът на скелетите

— Много хитро — отбеляза Хуан.

— Според това, което можах да открия, когато племето било обрано, то притежавало цели чували, пълни само с най-големите и чисти камъни.

— Обрано?

— От петима англичани. Единият бил още почти дете, но родителите му били мисионери в Херероленд. Възстанових цялата история от дневника на бащата, защото след обира той тръгнал да търси сина си. Дневникът всъщност е справочник за мъченията, на които е искал да подложи момчето, щом го хване. Няма да те отегчавам с подробности, но подрастващият Питър Смайт се свързал с авантюрист от старата школа, някой си Х. А. Райдър и трима други мъже. Като част от плана, по телеграфа те си поръчали парахода „Роув“ от Кейптаун да ги чака пред крайбрежието на онова, което тогава се наричало Германска югозападна Африка. Възнамерявали да прекосят Калахари и Пустинята Намиб на коне и да се срещнат с кораба.

— Предполагам, че нищо повече не се чуло за „Роув“?

— Той отплавал от Кейптаун веднага след получаването на телеграмата от Райдър и по-късно бил обявен за изчезнал в океана.

— Да приемем, че всичко това е вярно и не е мит като рудниците на цар Соломон. Кое те кара да мислиш, че корабът се намира в този район?

— Теглих права черта от запад, където диамантите са били откраднати, до крайбрежието. Те са се готвели да прекосят най-ужасния пустинен район на планетата и сигурно са поели по най-краткия път. Това определя мястото за срещата им с „Роув“ на около сто и дванадесет километра северно от Уолвис Бей.

Хуан откри пролука в нейната логика.

— Кой може да каже, че „Роув“ не е потънал, след като е плавал една седмица към Кейптаун? А какво ще кажеш, ако мъжете не са успели да стигнат до мястото на срещата и камъните лежат някъде в пустинята?

— Това са възраженията и на моя началник, когато му разказах тази история. На тях отговарям по следния начин: щом аз можах да открия всичко това, значи и някой друг би могъл. Диаманти на стойност един милиард може да си лежат някъде край брега, където всеки леководолаз с фенерче може да ги намери.

— А той какво каза?

— Давам ти една седмица и Тони Риардън да ти помага. И независимо какво ще излезе, унищожи всички доказателства, които си събрала.

— Времето не е достатъчно, за да проверите район, който вероятно обхваща неколкостотин квадратни километра — отбеляза Хуан. — За да го направиш както трябва, ти е нужен кораб, който можа да влачи широкообхватен сонар и метал-детектор. Но дори тогава няма никаква гаранция.

Слоун вдигна рамене.

— Те не хванаха много вяра на моята идея. Това, че ми дадоха цяла седмица, пари и Тони, беше повече, отколкото очаквах. Затова исках да почерпя информация от местните хора.

— Може ли от чисто любопитство да попитам, защо разказа всичко това на твоите началници? Защо да не потърсиш сама кораба и ако намериш диамантите, да ги задържиш за себе си?

Тя направи гримаса и се смръщи така, сякаш току-що я беше обидил, което си беше самата истина.

— Капитане, подобна мисъл никога не ми е минавала. Тези диаманти са били изкопани в мина на „Де Беерс“ и по право принадлежат на компанията. Не бих ги запазила за себе си, както не бих влязла в трезора, за да си напълня джобовете с камъни.

— Съжалявам. — Хуан беше очарован от нейната почтеност. — Малко прекалих.

Слоун се усмихна.

— Благодаря. Извинението се приема. Сега, след като аз ти казах истината, ще ми помогнеш ли? Не мога да ти обещая нищо, но съм сигурна, че ако намерим „Роув“, компанията ще ти възстанови разходите. За да проверим координатите, които Папа Хайнрик ми даде, ще са нужни само няколко часа от времето ти.

Известно време Хуан не проговори, а очите му бяха вперени в тавана, сякаш обмисляше следващите си ходове. Изведнъж скочи от мястото си и се отправи към вратата.

— Моля да ме извиниш за малко — каза той на Слоун и после към скритите микрофони: — Макс, да се срещнем в моята каюта. — Имаше предвид фалшивата каюта, която използваха за посрещането на митническите инспектори. Тя се намираше на еднакво разстояние от трапезарията и от командния център, до който се стигаше с асансьор.

Когато Хуан зави иззад ъгъла, Хенли вече го чакаше пред мръсната кабина. Беше се облегнал на преградната стена на отсека и почукваше с накрайника на лулата по зъбите си, сигурен знак, че нещо му се върти из главата. Когато председателят го наближи, той се изправи. Въпреки че вратата беше затворена, носът на Хуан надуши миризмата на застоял дим, който се просмукваше от каютата.