Клайв Къслър - Брегът на скелетите

Хуан погледна към скритата камера.

— Това е очевидно.

— Кое е очевидно? — попита Слоун, след като отпи глътка чай и кимна одобрително.

— Какво? А, да. Моят първи помощник ми напомня, че колкото по-дълго се бавим тук, толкова по-късно ще пристигнем в следващото по план пристанище.

— Къде е това, ако смея да попитам?

— Благодаря, Морис. Това е всичко. — Стюардът се поклони и Кабрило отговори на въпроса на Слоун: — Кейптаун. Превозваме дървен материал от Бразилия за Япония, но ще вземем няколко контейнера от Кейптаун, предназначени за Мумбай.

— Това наистина е кораб скитник, нали? — попита Слоун. По гласа й личеше, че е впечатлена. — Не мислех, че още ги има.

— Не много. Контейнеровозите поеха почти всичко, но има останали малцина като нас, които да обират трохите. — Той посочи към опърпаната трапезария. — За съжаление трохите стават все по-малки, затова не можем да инвестираме в „Орегон“. Страхувам се, че старчето постепенно се разпада около нас.

— Въпреки това — настоя Слоун — сигурно водите много романтичен живот.

Искреността, с която го каза, смая Хуан. Винаги беше смятал, че скитническото съществувание на кораб, който се носи от пристанище на пристанище и живее от днес за утре, не е колелце от индустрията, в която се превърна морският транспорт, а наистина романтична идея. Един живот без бързане, който си беше отишъл завинаги. Той се усмихна и я поздрави с чашата чай.

— Да, понякога е романтичен.

Топлотата на усмивката, с която тя го дари, му подсказа, че бяха споделили нещо много лично.

Той се стегна, за да продължи разговора.

— Капитан Уленга, знаете ли нещо за железни змии?

— Не, капитане — отговори намибиецът и докосна слепоочието си. — Папа Хайнрик не е наред в главата. А когато докопа бутилка, направо бягай.

Хуан отново насочи вниманието си към Слоун.

— Как се казва корабът, който търсите?

Беше очевидно, че тя не желае да му каже, затова я остави на мира.

— Няма значение. Не се интересувам от потънали съкровища — изкикоти се той. — Нито от великански метални змии. Натам ли се бяхте запътили днес? Към мястото, където този Хайнрик е видял змиите?

Дори Слоун изглежда осъзна колко смешна изглежда в очите на Кабрило и леко се изчерви.

— Това беше единствената следа, която ни остана. Реших, че щом сме стигнали толкова далече, можем да отидем докрай. Сега звучи малко тъпо.

— Малко глупаво, а? — закачи я Хуан.

Линк почука на рамката на вратата към трапезарията.

— Капитане, чиста е.

— Благодаря, мистър Линкълн. — За всеки случай беше помолил Линк да претърси „Пенгуин“ за контрабанда като наркотици или оръжия. — Капитан Уленга, можеш ли да ми кажеш нещо за яхтата, която ви нападна?

— Виждал съм я няколко пъти в Уолвис. От година или две идва всеки месец. Мисля, че е от Южна Африка, защото само там хората могат да си позволят подобна лодка.

— Никога не си разговарял с някого от екипажа или хора, които са го познавали?

— Не, господине. Те влизат, зареждат и отново отплават.

Хуан се отпусна удобно на стола и опря едната си ръка на облегалката на съседния. Опита се да свърже фактите и да стигне до някакво правдоподобно обяснение, но нищо не пасваше. Беше сигурен, че Слоун е пропуснала важни части от историята, затова той нямаше да може да подреди пъзела и трябваше да реши докъде иска да стигне. Спасяването на Джефри Мерик си оставаше техен основен приоритет, а на този фронт си имаха достатъчно затруднения, за да прибавят и тези на Слоун Макинтайър. Въпреки това нещо не го оставяше на мира.

Внезапно се обади Тони Риардън:

— Казахме всичко, което знаем, капитан Кабрило. Наистина бих искал да сляза от кораба ти. Чака ни дълъг път до брега.

— Да — измърмори разсеяно Хуан и се съсредоточи отново. — Да, разбира се, господин Риардън. Обаче не мога да проумея защо са ви нападнали. Възможно е тук наоколо да има изгубен кораб, натоварен със съкровище, и може би сте се приближили твърде много до нечия вече започнала операция. Ако работят без правителствено разрешение, нищо чудно, че са се решили на насилие. — Той погледна втренчено Тони и Слоун. — В такъв случай съветвам и двама ви да напуснете колкото може по-бързо Намибия. Затънали сте до гуша.

Риардън кимна, когато чу съвета, но Слоун явно се готвеше да го пренебрегне. Хуан не каза нищо. Това не беше негова грижа.

— Мистър Линкълн — провикна се той, — би ли изпратил нашите гости до тяхната лодка? Ако имат нужда от гориво, погрижи се да го получат.