Клайв Къслър - Брегът на скелетите

Почука с пръст по една от тях — избеляла и покрита с петна.

— Чудесна подробност.

— Сигурен бях, че ще ти хареса.

Хуан не се беше замислял, как ли ще изглежда Слоун Макинтайър до мига, когато влезе през вратата. Медночервената й коса, преплетена джунгла от многото вятър и слънце й придаваше необуздан вид. Устата й беше малко по-голяма, а носът по-дълъг от стандартните, но тя имаше толкова открито изражение, че тези дребни несъвършенства бяха почти незабележими. На гърдите й се полюшваха слънчеви очила и той видя, че очите й не са зелени като на червенокосите в любовните романи, а леко раздалечени и сиви. Беше леко пълничка и тялото й имаше повече извивки, отколкото маса, но долната страна на ръцете й беше стегната, което наведе Хуан на мисълта, че вероятно е плувкиня.

С нея имаше двама мъже. Един намибиец, за когото Кабрило предположи, че е собственикът на „Пенгуин“, и бял мъж с изхвръкнала адамова ябълка и кисело изражение. Хуан не можеше да си представи какво би накарало привлекателна жена като Слоун да се окаже в неговата компания. По езика на телата им прочете, че Слоун командва, а нейният партньор й е много ядосан.

Кабрило пристъпи напред и протегна ръка:

— Хуан Кабрило, капитан на „Орегон“. Добре дошли на борда.

— Слоун Макинтайър. — Ръкостискането й беше уверено и здраво, а погледът — спокоен. Хуан не видя никакви следи от страха, който трябва да е изпитвала, докато ги обстрелваха. — Това са Тони Риардън и Джъстис Уленга, капитан на „Пенгуин“.

— Как сте? — Риардън изненада Хуан с чистия си британски акцент.

— По външния ви вид личи, че нямате нужда от медицинска помощ. Прав ли съм?

— Да — отговори Слоун. — Всички сме добре, но ви благодаря за вниманието.

— Добре, облекчен съм — каза Хуан и това беше самата истина. — Щях да ви заведа в моята каюта, за да си поприказваме за случилото се тук, но тя е малко разхвърляна. Да слезем в камбуза. Мисля, че мога да накарам готвача да ни спретне нещо за ядене — и помоли Линк да го намери.

Истината беше, че капитанската кабина, която Кабрило използваше за посрещане на инспектори и други пристанищни служители, които се качваха на борда, приличаше на опустошена от буря, за да кара посетителите да си тръгват колкото може по-бързо от кораба. Стените и мокетите бяха изкуствено просмукани с миризма на евтини цигари, която можеше да накара и заклет пушач да закопнее за чист въздух. Няколкото картини с весели клоуни, тъжно вторачени в посетителите, ги караха да се чувстват крайно неловко, каквато и беше целта. Мястото просто не беше подходящо за разговор. Горният камбуз и трапезарията до него не бяха оборудвани по последната дума на техниката, но все пак бяха доста чисти.

Хуан ги поведе надолу по едно вътрешно стълбище, застлано с напукан балатум, й ги предупреди за перилото, което нарочно държаха разхлабено. Въведе ги в трапезарията и запали осветлението само от едната страна. С другия ключ се пускаха няколко лампи, които щяха да примигват и да издават досадно бръмчене. Повечето митнически инспектори предпочитаха да преглеждат манифестите, седнали на пода на мостика, но не и в трапезарията. В просторното помещение имаше четири различни маси, а от шестнадесетте стола само два имаха известна далечна прилика помежду си. Стените бяха боядисани в цвят, който Хуан наричаше „съветско зелено“ — матова отсянка на ментовозеленото, което безотказно предизвикваше депресия.

Две палуби по-надолу се намираше истинската трапезария на „Орегон“, елегантно място за хранене като в петзвезден ресторант.

Хуан им посочи къде да седнат, разполагайки ги така, че да са с лица към скритата в една картина камера. Линда Рос и Макс Хенли бяха в командния център, за да наблюдават разговора. Ако имаха въпроси, които искаха Хуан да зададе, Морис, стюардът, щеше да му ги предаде.

Кабрило седна начело на масата, огледа гостите си и най-накрая спря очите си на Слоун Макинтайър. Тя отвърна на вторачения му поглед, без да мигне, и на него му се стори, че забелязва бледа усмивка в ъгълчетата на устата й. След преживяното от нея Хуан очакваше да види страх или гняв, но тя изглеждаше развеселена от премеждието. За разлика от Риардън, който очевидно беше разтърсен, и капитана на „Пенгуин“, който бе замислен и най-вероятно се надяваше, че Хуан няма да съобщи на властите.

— И така, защо не ми кажете кои бяха тези хора и защо искаха да ви убият? — Слоун се наведе напред и точно щеше да отвори уста, когато Хуан добави: — И не забравяйте, че чух какво ви каза мъжът по станцията. Снощи са ви предупредили.