Клайв Къслър - Брегът на скелетите

Тя се облегна на стола и очевидно започна да премисля отговора си.

— За бога, просто му кажи — издърдори Тони, когато тя не заговори веднага. — Сега вече няма значение.

Тя го стрелна с язвителен поглед, осъзнавайки, че ако не говори открито, Тони ще разкрие всичко на Кабрило. Въздъхна.

— Търсим кораб, който е потънал в тези води някъде около 1860 г.

— Нека предположа. И смятате, че на борда му има съкровище? — попита снизходително Хуан.

Слоун не остави сарказма му ненаказан.

— Да, толкова съм сигурна в това, че бях готова да заложа живота ни. А някой друг изглежда смята, че заради това си заслужава да ме убие.

— Право в целта. — Хуан погледна от Слоун към Риардън. Двамата нямаха вид на търсачи на съкровища, но това беше треска, която всеки можеше да прихване. — Вие двамата как се свързахте?

— В един интернет чат, посветен на изгубени съкровища — отговори Слоун. — От миналата година планираме и пестим за това пътуване.

— Разкажи ми какво се случи снощи.

— Излязох да вечерям сама и когато се връщах пеша към хотела, започнаха да ме преследват двама мъже. Аз побягнах и те ме подгониха. Тогава единият стреля по мен. Успях да стигна до хотела, в него имаше много хора и те ме оставиха. Единият се провикна, че изстрелът е предупреждение и трябва да напусна Намибия.

— И ти ги разпозна на яхтата?

— Да, двамата с автоматите.

— Кой знаеше, че сте в Намибия?

— Какво имаш предвид? Приятелите у дома и така нататък?

— Не, искам да кажа, кой знаеше какво правите тук? Разговаряхте ли с някого за вашия проект?

— Ние разпитахме много местни рибари — намеси се Тони.

Слоун му отряза думата.

— Идеята беше да претърсваме райони, в които рибарите губят мрежи. Тук дъното на океана всъщност е продължение на пустинята, затова реших, че всичко, което би могло да закачи мрежа, трябва да е дело на човешките ръце, тоест корабни останки.

— Не е задължително — каза Хуан.

— Вече го знаем — в гласа на Слоун се усетиха нотки на отчаяние от поражението. — Прелетяхме над цял куп възможни места и нищо не открихме с метал-детектора.

— Това не ме изненадва. Теченията са имали на разположение няколко милиона години, за да издълбаят скалите по дъното така, че мрежите да се закачат в тях — подхвърли Хуан и Слоун кимна в съгласие. — Значи сте разговаряли с рибарите. А с някого другиго?

Устата й се нацупи, когато му отговори:

— С Лука. Той работи като водач, но не му обръщах много внимание. И с южноафриканеца, който пилотираше хеликоптера. Казва се Петер Де Вит. Но никой не знаеше защо питаме за мрежите и никога не сме казвали на Петер или Лука какъв кораб търсим.

— Не забравяй Папа Хайнрик и неговите великански метални змии — язвително подхвърли Тони. Опитваше се да унижи допълнително Слоун.

Едната вежда на Хуан се вдигна нагоре.

— Великански змии?

— Това нищо не значи — отговори Слоун. — Просто история, която чухме от един луд стар рибар.

На вратата тихичко се почука. Показа се Морис с пластмасова табла в ръце. Хуан трябваше да потисне усмивката си, когато забеляза отвратеното изражение по лицето на главния стюард.

Морис беше придирчив. Човек, който се бръсне два пъти дневно, лъска обувките си всяка заран и веднага сменя ризата си, ако забележи й най-малкото петънце. Той се чувстваше у дома си в разкошните помещения на „Орегон“, но ако се наложеше да се движи из предназначените за външни хора негови части, добиваше вид на мюсюлманин, който трябва да влезе в свинарник.

От уважение към театъра, който разиграваха пред своите гости, той беше свалил сакото и вратовръзката и дори бе навил ръкавите на ризата си. Въпреки че Хуан разполагаше с пълно досие за всеки член на Корпорацията, единствената информация, до която никога не бе успял да се добере, беше възрастта на Морис. Предположенията се движеха от шестдесет и две до осемдесет. Въпреки това той носеше таблата с една ръка толкова сигурно, сякаш е вързана за някой от корабните кранове, и сервираше, без да разлее и капка.

— Зелен чай — обяви той, а английският му акцент привлече вниманието на Тони. — Китайски пелмени на пара, пържени пелмени, пържени кнедли с пилешко. — Той измъкна сгънат лист хартия от престилката си и го подаде на Хуан. — Мистър Хенли ме помоли да ти предам това.

Хуан го разгъна, докато Морис подреждаше чиниите, салфетките и приборите, които не си подхождаха, но поне покривката беше чиста.

Макс беше написал: „Тя лъже като за световно“.