Клайв Къслър - Брегът на скелетите

Четирите пълнителя се съхраняваха празни, за да не отслабват пружините им, така че трябваше да отдели време, за да ги напълни. Той прибра оръжията, пълнителите и резервна кутийка с патрони под дрехите в сака и накрая си обу леки ленени панталони и риза с отворена яка.

Забеляза отражението си в стъклото на картината на стената. Челюстта му стърчеше решително напред и той почти успя да различи въглените на гнева в очите си. Нищо не дължеше на Слоун Макинтайър, нито на Джефри Мерик, но нямаше да ги изостави на произвола точно както не би зарязал някоя старица на оживено кръстовище.

Кабрило грабна сака от леглото и тръгна към горната палуба. Вече усещаше първия прилив на адреналин.

Беше неизбежно пясъчните бълхи да научат, че изоставеният затвор в пустинята отново е обитаван. Привлечени от миризмата на топли тела, те се върнаха в него, за да действат като природно мъчение в добавка към сътворените през годините от човека. Заради способността им да снасят по шестдесет яйца на ден, след влизането на първите няколко в затвора те скоро се превърнаха в напаст. Пазачите бяха подготвени и с химически препарати държаха омразните насекоми настрана, но техните затворници нямаха този късмет.

Мерик лежеше проснат на твърдите камъни на пода в килията и яростно чешеше ухапванията, които покриваха всеки сантиметър на неговото тяло. По някакъв перверзен начин той се радваше, че го бяха открили, защото болезнените подутини и непрекъснатите нови ухапвания караха мислите му да се съсредоточават върху нещо различно от ужаса, който вече бе преживял, и още по-голямото нещастие, което очакваше.

Изруга, когато една бълха го захапа силно по задната част на ухото. Хвана я, смаза тялото й с нокти и изръмжа от задоволство, когато чу характерния пукот. Малка победа в една война, която така или иначе губеше.

Без луната мракът в затворническия блок беше направо материален, призрачно небе, което сякаш се стичаше в гърлото на Мерик, щом отвореше уста и запушеше уши, за да не чува шепота на вятъра. Затворът бавно го лишаваше от сетива. Проникващият навсякъде пясък така беше запушил носа му, че вече не можеше да подуши храната, която му даваха. Без миризмата усещаше и вкуса само като бледо подозрение, че ястията са нещо различно от пустинния прах. Бяха му останали само слухът и усещането за допир. Но след като нямаше какво да слуша, а тялото го болеше от многодневното лежане на каменния под и от ухапванията на бълхите, те не му помагаха много.

— Сюзън? — провикна се той.

Откакто се върна в килията си, той викаше името й на всеки пет минути. Тя не му отговори нито веднъж и той подозираше, че е мъртва, но въпреки това продължаваше, защото предпочиташе да вика името й, отколкото да се поддаде на съкрушителния подтик да завие.

За негово учудване му се стори, че я чува да помръдва, после се разнесе нещо като мяукане на новородено котенце и звук от триенето на тъкан в камък.

— Сюзън! — провикна се той по-силно. — Сюзън, чуваш ли ме?

Сега вече ясно я чу да стене.

— Сюзън, аз съм. Джеф Мерик. — Кой друг би могъл да бъде, помисли си той. — Можеш ли да говориш?

— Доктор Мерик?

Гласът й беше дрезгав и слаб, но въпреки това му се стори, че е най-великолепният звук, който някога беше чувал.

— О, Сюзън, слава Богу! Помислих, че си умряла.

— Аз… ох… — Тя се поколеба и започна да кашля, а това я накара да изстене още по-силно. — Какво се случи? Лицето ми е безчувствено, а тялото ми… Мисля, че имам счупени ребра.

— Не помниш ли? Биха те и те изтезаваха. Каза ми, че дори не са ти задавали въпроси.

— И теб ли те биха?

Сърцето го заболя. Въпреки болките и объркването си Сюзън Донливи намери сили да се загрижи за неговото състояние. Повечето хора нямаше да попитат, загрижени само за своите собствени рани. Прииска му се, много му се прииска тя да не беше въвлечена в този кошмар.

— Не, Сюзън — каза той нежно, — не ме биха.

— Радвам се — отговори тя.

— Научих кой ни отвлече и защо.

— Кой? — В гласа й прозвуча надежда, сякаш ако похитителите им се сдобиеха с имена и лица, положението им щеше да стане по-добро.

— Бившият ми делови партньор.

— Д-р Сингър?

— Да. Дан Сингър.

— Защо? Защо ще иска да ти причини това?

— Искаш да кажеш на нас. Защото е болен, Сюзън. Един объркан и огорчен човек, който иска да покаже на света своята изкривена визия за бъдещето.

— Не разбирам.

И Мерик не разбираше. Не можеше да проумее стореното от Сингър, нито и какво се готвеше да направи. Просто беше прекалено. Сингър вече беше убил хиляди, но никой още не знаеше това. Сега се готвеше да унищожи още десетки хиляди. И за какво? За да даде на Съединените щати урок по контрол на околната среда и глобалното затопляне. Наистина, това беше само част от намеренията му, но Мерик познаваше своя бивш приятел прекалено добре.