Клайв Къслър - Брегът на скелетите

— Превърнала си водата в нещо лепкаво.

— Да, горе-долу. Всъщност диатомите са се свързали по такъв начин, че задържат водата в междуклетъчното си вещество. Тя е още там, но се съхранява като суспензия.

— Прекрасно! Добра работа, Сюзън, много добра.

— Само че не е пълен успех — призна си Донливи. — Реакцията е екзотермична. Произвежда топлина. Около шестдесет градуса, когато условията са каквито трябва. Затова ми е нужна тази ръкавица. Пихтиестата утайка се разпада само след двадесет и четири часа, когато изкуствено създадените диатоми измрат. Не мога да разбера какъв процес се крие зад тази реакция. Знам, че очевидно е химически, но нямам представа как да го спра.

— Въпреки това мисля, че си поставила едно изключително начало. Кажи ми, сигурно имаш някаква идея, какво бихме могли да направим с подобно изобретение? Идеята да превърнеш водата в нещо лепкаво, не ти е хрумнала от нищото. Когато аз и Дан Сингър започнахме работа по органичните възможности да улавяме сярата, си мислехме, че може да намери приложение в електроцентралите за намаляване на вредните емисии. И зад твоята идея трябва да се крие нещо.

Сюзън примигна, но трябваше да се досети, че Джефри Мерик не е стигнал до сегашното си положение, без да е надарен с чувствителност на възприятията.

— Прав си — призна си тя. — Мисля си, че би могло да се използва за утаяване на водата в мините и пречиствателните станции и може би дори за спиране на нефтени разливи.

— Точно така. Сега се сетих, в досието ти пишеше, че си от Аляска.

— Сюуърд, Аляска. Точно така.

— Сигурно си била на десетина годинки, когато „Виксон Валдез“ се удари в онзи риф и изля целия суров петрол в пролива Принц Уилям. Това сигурно е повлияло и на теб, и на твоето семейство. Вероятно ви е било тежко.

Сюзън вдигна рамене.

— Не кой знае колко. Мама и тате управляваха малък хотел и с всички тези хора от екипите по почистването се справяха добре. Но имах много приятели, чиито родители изгубиха всичко. Родителите на най-добрата ми приятелка дори се разведоха като следствие от разлива, защото баща й загуби работата си в консервната фабрика.

— Значи за теб това изследване е нещо лично.

Сюзън настръхна от неговия леко снизходителен тон.

— Мисля, че е лично за всеки, когото го е грижа за околната среда.

Той се усмихна.

— Знаеш какво имам предвид. Ти си като изследователя на рака, който е изгубил родителите си заради левкемия, или момчето, което става пожарникар, защото къщата му изгоряла, когато е бил дете. Ти се бориш срещу демон от детството си — Когато тя не отговори, Мерик реши, че е прав. — Сюзън, няма нищо лошо в това мотивацията ти да е отмъщение. Отмъщение срещу рака, огъня или екологична катастрофа. То те кара да се съсредоточиш върху работата си повече, отколкото получаването на заплата. Ръкопляскам ти за това, което видях тази вечер. Смятам, че си на прав път.

— Благодаря — плахо отговори Сюзън. — Трябва да се свърши още много работа. Вероятно ще отнеме години. Не знам. Мъничката мостра в мензурата е много далеч от спирането на нефтен разлив.

— Следвай идеите си докрай. Това е всичко, което мога да кажа. Следвай ги накъдето и да те водят и толкова дълго, колкото трябва. — От някого другиго, това щеше да прозвучи изтъркано, но Джефри Мерик го каза искрено и убедено.

За пръв път, откакто влезе в лабораторията, Сюзън срещна погледа му.

— Благодаря ти… Джеф. Това значи много.

— Кой знае. След като патентовахме нашия чистач за сяра, аз станах враг за природозащитниците, защото според тях моето изобретение не правело достатъчно, за да спре замърсяването. Може би ти най-накрая ще успееш да изчистиш доброто ми име — каза той и си тръгна с усмивка.

След като Мерик си отиде, Сюзън отново се зае със своите мензури и стъкленици. Сложи си изолиращите ръкавици, взе пълната с генно модифицирани диатоми стъкленица и отново бавно я наклони встрани. От последния път, когато работи с нея, бяха минали десет минути и този път водната проба си остана залепена за дъното, сякаш беше лепило. Едва когато обърна горещата мензура с отвора надолу, тя започна да се плъзга бавно надолу като изстинала меласа.

Сюзън се замисли за умиращите видри и морски птици, които беше виждала като дете, и заработи двойно по-усърдно.

Река Конго Южно от Матади

Най-накрая джунглата щеше да погълне изоставената плантация заедно с деветдесетметровия дървен пристан, построен по протежение на реката. Голямата къща, която се издигаше на около километър и половина навътре в сушата, вече бе победена от въздействието на гниенето и нахлуващата растителност и беше само въпрос на време докът да бъде пометен и стоящият наблизо метален склад да рухне. Покривът му беше хлътнал като изкривен навътре гръбнак на кон, а гофрираната му кожа бе покрита с ръжда и боя на петна. Това беше изоставено място, населено с духове, което дори меките млечни лъчи на полумесеца не можеха да оживят.