Клайв Къслър - Брегът на скелетите

След около час трескава работа Райдър отиде да потърси Чарли.

— Няма смисъл. Трябва да почакаме и да се надяваме, че бурята ще отслабне. — Макар че устните му докосваха ухото на Търнбоу, Райдър трябваше три пъти да повтори, за да го чуе Чарли сред воя на вятъра.

— Прав си — изрева в отговор той и двамата тръгнаха заедно, за да повикат хората си.

Влязоха със залитане в каюткомпанията, като разпръскваха водопади пясък при всяка крачка. Райдър и Джон Варли минаха последни през капака на входника. Първият, за да е сигурен, че всички са се прибрали, а Варли, защото притежаваше хитростта на плъховете никога да не се отказва, ако е сигурен, че ще спечели награда.

Заради вятъра все още е трудно чуваха какво става горе на палубата и по стълбите.

— Мили Боже, моля те направи така, че бурята да спре — Питър беше почти разплакан от страх пред природните сили, които се бяха съюзили срещу тях.

— Всички ли са тук? — попита Чарли.

— Така мисля — отговори Райдър и притисна лице към един от илюминаторите. — Преброи ли хората?

Търнбоу тъкмо бе започнал да брои, когато по капака на входника се чу силен удар.

— Боже мили, някой е останал навън — подвикна един от моряците.

Валри беше най-близо до капака и дръпна резето. Вятърът го блъсна в стената и нахлу като камшичен удар в кораба, лющейки боята от стените със самото си докосване. Отвън май нямаше никого. Сигурно причината беше в някоя незакрепена част от оборудването.

Варли се стрелна напред да затвори капака и почти беше успял, когато едно бляскаво сребристо острие изскочи цяла педя от гърба му. От върха на копието капеше кръв, а когато го издърпаха от жестоката рана, кръвта оплиска смаяния екипаж. Джон се завъртя, преди да рухне на палубата. Устата му се раздвижи беззвучно, а аленото петно на ризата му растеше. Голо черно привидение, единствено с пера на главата и платнена препаска на кръста, прекрачи Варли и размаха заплашително копието в ръцете си. Зад него други се подготвяха за нападението, а бойните им викове съперничеха по сила на бурята.

— Хереро — прошепна примирено Райдър и вълната воини нахлу в кораба.

Бурята беше прищявка на природата, явление, което се случваше веднъж на сто години, защото бушува цяла седмица и промени завинаги крайбрежието на Югозападна Африка. Огромни някога дюни сега бяха изравнени със земята, а други бяха въздигнати до неподозирани висоти. Там, където някога имаше заливи, големи полуострови се забиваха в студените води на Южния Атлантически океан. На някои места континентът беше пораснал с пет километра, а на други, където Калахари беше спечелила битката със своя вековен враг, с по десет. Съществуващите карти трябваше да бъдат преначертани за стотици мили нагоре и надолу по бреговата линия, ако някого го беше грижа да картографира този забравен от Бога бряг. Всички моряци знаеха много добре, че трябва да стоят настрана от това коварно крайбрежие.

Официалният доклад обяви „Роув“ и целия му екипаж за изчезнали в океана. Това не беше далеч от истината, макар корабът да не лежеше под стотици метри вода, а под същото количество чист бял пясък на почти тринадесет километра навътре от мястото, където ледените вълни на течението Бенгуела се блъскат в африканския Бряг на скелетите.

Лабораториите на „Мерик Сингър“, Женева, Швейцария

В настоящето

Сюзън Донливи седеше прегърбена като лешояд над окуляра на своя микроскоп и наблюдаваше развиващите се на предметното стъкло събития, сякаш беше някое божество от гръцката митология, забавлявано от смъртните. В известен смисъл беше така, защото това, което лежеше върху стъклото, беше нейно собствено творение, един изкуствено създаден организъм, на когото тя вдъхна живот така, както боговете бяха създали човека от глина.

Тя остана неподвижна в течение на близо час, разтърсена от онова, което виждаше, удивена, че резултатите бяха толкова положителни още съвсем в началото на нейната работа. В противоречие с всички научни принципи, но доверявайки се на предчувствието си, Сюзън махна стъклото от микроскопа и го постави на работната маса до себе си. Тя прекоси помещението до опряния в стената индустриален хладилник и извади една от няколкото петлитрови кани с вода, съхранявани при температура от точно 20 градуса.

Водата беше стояла в хладилника по-малко от ден, след като я бяха докарали със самолета. Нуждата да се съхраняват пресни проби вода беше един от основните разходи в нейните опити. Те бяха почти толкова високи, колкото подробното генно редуване на обектите й.