Клайв Къслър - Брегът на скелетите

Райдър му помогна да избута малката лодка, тя заплава свободно, а той зачака с конете. Говореше им успокоително, галеше главите и вратовете им. Петнадесет минути по-късно Търнбоу се върна и му подаде оръжието. Малко след това Райдър се качи бавно в лодката и остана седнал неподвижно, докато моряците гребяха към малкия товарен кораб.

Намери хората си в каюткомпанията. Те поглъщаха цели чинии с храна и пиеха толкова вода, че бяха леко позеленели. Райдър отпиваше на малки глътки, за да позволи на тялото си да се приспособи. Капитан Джеймс Кирби влезе в тясното помещение заедно с Чарли и главния механик точно когато Райдър сложи в уста първата хапка яхния, останала от вечерята на офицерите.

— Райдър, ти имаш повече животи от котка, човече! — избоботи капитанът. Той беше едър като мечка мъжага с гъста черна коса и брада, която се спускаше чак до средата на гърдите му. — Ако някой друг ми беше отправил толкова смахната молба, щях да му кажа да се разкара.

Двамата мъже се здрависаха приятелски.

— Заради цената, която поиска, знаех, че ще чакаш, докато адът замръзне.

— Като стана дума за цената… — Една от веждите на Кирби се стрелна нагоре почти до средата на челото му.

Райдър постави чантата от седлото на пода и разигра цяло представление, като откопчаваше катарамите и удължаваше мига, докато не почувства почти осезаемо алчността на екипажа. Тогава отвори капака, зарови из съдържанието на чантата, откри подходящия камък и го постави на масата. Чу се групово ахване. Осветлението в каюткомпанията се състоеше от няколко фенера, окачени на куки от тавана, но и то беше достатъчно, за да пламне диамантът и да започне да хвърля отблясъци, застанали в многоцветна дъга.

— Това ще е достатъчно да ви възмезди за усилията — престорено сериозно каза Райдър.

— Дори ще останат малко дребни пари — капитан Кирби, едва сега си пое дъх и докосна камъка за първи път.

На следващата сутрин една груба ръка събуди Райдър. Той се опита да не й обръща внимание и се обърна в тясната койка, която използваше, докато Чарли Търнбоу беше на вахта.

— По дяволите, Райдър, ставай.

— Какво има?

— Имаме проблем.

Мрачните нотки в гласа на Търнбоу го събудиха напълно.

Той спусна крака от койката и се протегна за дрехите си. От тях се посипа прах, докато бързаше да си обуе панталоните и сложи ризата.

— Какво има?

— Трябва да го видиш, за да повярваш.

Бурята беше по-силна от всякога. Вятърът виеше над кораба като животно, което иска с нокти да си пробие път и да влезе в него. Силните му пориви разтърсваха съда. Търнбоу поведе Райдър нагоре към мостика.

През дебелото предно стъкло на рубката нахлуваше кафеникава светлина и беше почти невъзможно да видиш носа на „Роув“, който беше само на петдесетина метра от тях. Райдър веднага разбра какъв е проблемът. Бурята беше отрупала толкова пясък върху палубата на товарния кораб, че тежестта му го бе приковала към дъното въпреки покачващия се прилив. Освен това, преди кораба беше на стотина метра от брега, а сега от него го деляха само половината.

Калахари и Атлантическият океан се бяха вкопчили в своята вечна борба за територия, сражение между ерозиращото действие на вълните и ужасяващите количества пясък, които пустинята изхвърляше във водата. Те се бореха помежду си открай време и непрекъснато променяха бреговата ивица, когато пясъкът намираше слабо място в теченията и приливите и се напъваше да разшири пустинята с крачка, с няколко метра или цял километър. И сега всичко това се разиграваше без капка съжаление към кораба, попаднал между двете стихии.

— Имам нужда от всички ръце, за да изринем пясъка — мрачно каза Кирби. — Ако бурята не отслабне, щом падне нощта; този кораб ще е заседнал на брега.

Търнбоу и Райдър измъкнаха хората си от леглата и с помощта на въглищарските лопати от машинното, тенджери от кухнята и седящата вана от банята на капитана, се хвърлиха срещу бушуващата буря. С шалове, завързани около устата, обгърнати от вятър, толкова силен, че не можеха да разговарят, те започнаха да избутват купчини пясък във водата. Ядосваха се на бурята и я псуваха, защото всяка лопата пясък, която изхвърляха през борда, долиташе обратно в лицата им.

Сякаш се опитваха да задържат прилива. Успяха да почистят един от капаците на трюмните отвори само за да видят как количеството пясък върху останалите три се беше удвоило. Петимата авантюристи и корабният екипаж от двадесет човека не бяха достойни противници на бурята, която вилнееше над хиляди квадратни километри изсъхнала земя. Видимостта беше спаднала почти до нулата и хората работеха като слепци, здраво стиснали очи, за да ги предпазят от убожданията на песъчинките, които връхлитаха върху „Роув“ от всички посоки на компаса.