Клайв Къслър - Брегът на скелетите

Времето изгуби значение и на Райдър му беше нужна цялата сила на волята, за да не забравя да поглежда компаса, за да ги насочва винаги на запад. Тъй като липсваха каквито и да е ориентири, които да го водят, навигацията му се основаваше по-скоро на предположения, отколкото на науката, но те бързаха напред просто защото нямаха друга възможност.

Подобно на слънцето вятърът също беше техен постоянен спътник. Райдър предположи, че са на не повече от двадесет мили от южния Атлантически океан и очакваше океанският бриз да духа право срещу тях, но вятърът продължаваше да идва откъм гърбовете им и ги тласкаше напред. Райдър се помоли компасът му да не се е развалил и иглата, която трябва да ги насочва на запад, по някакъв начин да ги е повела към вътрешността на пламтящата паст на пустинята. Той проверяваше уреда често, доволен, че мъжете бяха изостанали малко зад него и не можеха да видят ужасеното му лице.

Вятърът се усили и когато Райдър се обърна, за да провери хората си, го видя как отхапва върховете на дюните. От връх на връх се прехвърляха дълги струйки пясък. Песъчинките бодяха кожата му и дразнеха зениците. Това изобщо не му харесваше. Мъжете се движеха в правилната посока, но вятърът не. Ако попаднеха в пясъчна буря без подходяща защита, едва ли щяха да я преживеят.

Райдър се чудеше дали да не спре, за да си построят подслон, преценявайки вероятността да попаднат в голяма буря, близостта до крайбрежието и гневната армия, която нямаше да спре, докато и последният от тях не бъде убит. Слънцето щеше да залезе след час. Той обърна гръб на вятъра и подкара коня си. Въпреки че се движеше все по-бавно, животното все още беше по-бързо от човек, който се движи пеша.

Райдър стигна върха на една дюна и видя края. Случи се толкова внезапно, че той се замая. Под него се простираха сивите като шлака води на Южния Атлантик и за първи път го лъхна острата миризма на йод. Плискащите се с рев вълни се превръщаха в бяла пяна, щом се стовареха върху широкия бряг.

Той бавно слезе от коня, краката го боляха от дългата езда. Нямаше сили да се разскача от радост, затова застина неподвижно. Само в крайчеца на устните му се появи бледа усмивка, докато слънцето се гмуркаше в студените тъмни води.

— Райдър, какво става? Защо спря? — провикна се Тим Уотърман, който беше на двадесетина метра от него, и започна да се изкачва по последната дюна.

Райдър погледна към него и видя, че брат му го следва отблизо. Малко по-назад младият Смайт се бе вкопчил в гърба на коня си, а животното стъпваше в следите, оставени от неговите събратя. Джон Варли още не се беше появил.

— Успяхме.

Това беше всичко, което имаше да каже. Тим пришпори коня си за последното изкачване и щом видя океана, нададе победоносен вик. Той се протегна надолу от седлото и стисна рамото на Райдър.

— И за секунда не съм се съмнявал в теб, господин Райдър.

Той се засмя.

— А трябваше, защото аз до последно изпитвах съмнения.

След десет минути и останалите се присъединиха към тях. Варли изглеждаше най-зле от всички и Райдър заподозря, че вместо да раздели водата си на дажби, беше изпил по-голямата част още сутринта.

— Е, значи стигнахме океана — озъби се той, заглушавайки писъка на вятъра. — И какво? Групата диваци още е по петите ни, а ако не знаете, това не може да се пие — и посочи с треперещ пръст Атлантика.

Райдър не обърна внимание на заядливия му тон. Извади джобния си часовник и го наклони към залязващото слънце, за да може да различи циферблата.

— На километър и половина нагоре по брега има един висок хълм. След час трябва да бъдем на върха му.

— Какво ще се случи след един час? — полюбопитства Питър.

— Ще разберем дали съм навигаторът, който се надявам, че съм.

Дюната беше най-високата наоколо и се издигаше на около петдесет-шейсет метра над брега. На върха й вятърът беше жестоко и несекващо бреме, което караше конете да се въртят в кръг. Въздухът беше пълен с прахоляк и колкото по-дълго стояха върху хълмчето, толкова по-гъст започна да става. Райдър накара братята Уотърман и Варли да огледат брега в северна посока, а той и Питър се обърнаха на юг.

Слънцето вече беше почти залязло и седем часът мина според джобния часовник на Райдър. „Вече трябваше да са подали сигнал“. Усети оловна тежест в стомаха си. Това, което беше намислил, се оказа прекалено: да прекоси стотици мили гола пустиня и да си мисли, че може да излезе на определена точка от крайбрежието с грешка само от няколко километра. Може би бяха на стотици, ако не и повече километри от мястото на срещата.