Клайв Къслър - Брегът на скелетите

— Ето там! — изкрещя Питър и посочи.

Райдър присви очи в мрака. Малка точка червена светлина висеше близо до сушата, но доста надолу по брега. Тя остана видима за не повече от секунда, преди да изчезне отново.

Мъж, застанал на равнището на океана, може да вижда на разстояние приблизително пет километра, преди извивката на земята да затвори зрителното му поле. С изкачването на хълма Райдър беше увеличил своето до тридесетина километра в двете посоки. Като се добави и ъгълът, от който бяха видели проблясването, Райдър предположи, че мястото на срещата е на около тридесетина километра надолу по брега. Беше извел хората си през голата пустош до място, откъдето с просто око се виждаше тяхната цел. И това ако не беше забележително постижение в навигацията!

Мъжете не бяха спали четиридесет и осем часа, но през тези последни километри ги насърчаваше мисълта, че мъките им почти привършват и ги очаква кралска награда в отплата. Хълмовете защитаваха брега от усилващата се пясъчна буря, но прахът покриваше разбиващите се в брега вълни и в океана валеше пясък. Белите гребени на вълните станаха кафеникави като кал и водата изглеждаше почти неподвижна под тоновете пясък, които вятърът запращаше в нея.

В полунощ видяха светлините на малък кораб, хвърлил котва на около стотина метра от брега! Корпусът му беше от стомана и се задвижваше с пара. Това беше крайбрежен товарен кораб с дължина около шестдесет метра. Надстройката му бе разположена доста назад, а над нея се извисяваше висок димоотвод. Предната част на палубата беше покрита с четири капака за товарния трюм, обслужвани от чифт източени кранове. Пясъкът обгръщаше кораба и Райдър не можа да разбере дали огънят в котлите още гори. Луната беше почти изцяло скрита от бурята и той не беше сигурен дали от димоотвода излиза пушек.

Когато се изравниха с парахода, Райдър извади малка магнезиева факла от торбата на седлото, единствената вещ, освен камъните, която не беше изхвърлил. Запали я и я размаха над главата си, като същевременно се развика с все сили, за да заглуши бурята. Останалите се присъединиха с викове и крясъци, убедени, че след минути ще бъдат в безопасност.

От корабния мостик проблесна прожектор. Лъчът му проряза виещият се на талази във въздуха пясък и се спря върху петимата мъже. Те затанцуваха в светлината му, а конете се подплашиха и побягнаха встрани. Миг по-късно от лодбалките спуснаха една от спасителните лодки, двама души размахаха греблата с къси професионални удари и бързо преодоляха разстоянието. На кърмата седеше трети човек. Мъжете се втурнаха във водата, за да посрещнат лодката, когато килът й се вряза в крайбрежния пясък.

— Райдър, ти ли си? — провикна се глас в мрака.

— Чарли, а ти какво си мислеше, а?

Чарлз Търнбоу, помощник-капитан на кораба на Нейно величество „Роув“ изскочи от плоскодънната лодка и застана до колене в разпенената вода.

— Е, наистина ли го направи, или това беше най-опашатата лъжа, която съм чувал?

Райдър вдигна една от торбите на седлото. Той я разклати, но вятърът беше прекалено яростен, за да чуят подрънкваното на камъните в нея.

— Нека кажем, че направих така, пътуването ти да си заслужава. Откога ни чакате?

— Пристигнахме преди пет дена и точно както поиска, всяка вечер в седем палехме факлата.

— Провери корабния хронометър. Изостава с една минута. — Вместо да представи останалите, Райдър продължи: — Слушай, Чарли, около стотина хереро са по петите ни и колкото по-скоро отплаваме и се скрием зад хоризонта, толкова по-щастливи ще бъдем.

Търнбоу насочи изтощените мъже към лодката.

— Можем да ви отведем от брега, но скриването зад хоризонта ще почака малко.

Райдър сложи ръка върху мръсната му куртка.

— Какъв е проблемът?

— Заседнахме, когато настъпи отливът. Плитчините и пясъчните наноси непрекъснато се местят. Щом дойде приливът, ще се освободим. Не се притеснявай.

— О, и още нещо — каза Райдър, преди да се качи в малката лодка. — Имаш ли пистолет?

— Какво? Защо?

Райдър кимна с глава към струпалите се един до друг коне, които с усилването на бурята все повече се плашеха.

— Мисля, че капитанът има един стар „Уебли“ — отговори Търнбоу.

— Ще ти бъда задължен, ако ми го донесеш.

— Това са само коне — измърмори Варли, свит в лодката.

— Които заслужават нещо по-добро от това да умрат на този забравен от Бога бряг след всичко, което направиха за нас.

— Ще ти го донеса — каза Чарли.