Клайв Къслър - Брегът на скелетите

— Капитане, мисля, че сега му е времето да покажеш малко доверие. Бих искал да видя контейнера, в който са моите оръжия.

— Уговорката ни не беше такава — отговори Линк, като позволи в гласа му да се прокрадне съвсем малко тревога. Помощникът на Абала се изкиска.

— Както казах — продължи Абала със заплашителен тон, — това е израз на доверие. Жест на добра воля от ваша страна. — Той вдигна ръката си от торбата и вдигна един пръст. От мрака изскочиха още двадесет войници. Абала ги отпрати с едно махване на ръката и така, както внезапно се бяха появили, те отново изчезнаха в мрака. — Те просто можеха да убият екипа ти и да вземат оръжията. Това е моят жест на добра воля.

Оставен без избор, Линк обърна лице към кораба. Един от моряците стоеше до релинга. Линк завъртя ръка над главата си. Морякът също помаха с ръка и скоро след това заработи малък дизелов двигател. Средният от трите крана на носа на транспортния кораб изскърца и се събуди за живот. Дебели въжета се захлъзгаха по ръждиви макари, а от товарния трюм започна да се издига нещо много тежко. Оказа се стандартен сто и двадесет метров транспортен контейнер, безличен като стотиците хиляди, които се използват всекидневно в морските превози. Кранът го извади през люка, завъртя го към релинга и го спусна на палубата. Двама моряци отвориха вратите му и влязоха вътре. С вик дадоха сигнал на краниста и контейнерът беше вдигнат повторно, мина над релинга и се заспуска покрай борда на кораба. Щом стигна на около два метра от земята, спря и остана на тази височина.

Мъжете вътре използваха фенерчета, за да осветят съдържанието. Сандъци с АК-47 бяха подредени край стените, тъмнозелени в сумрачната светлина. Лъчите разкриваха и продълговати тъмнозелени кутии. Морякът отвори една от тях и метна на рамото си празния ракетомет на РПГ-то, показвайки оръжието като манекен на търговски панаир. Неколцина от младите бунтовници нададоха радостни викове. Дори Раиф Абала не можа да се сдържи да не се усмихне едва доловимо с ъгълчетата на устата си.

— До тук се простира добрата ми воля — каза Линкълн, когато двамината моряци скочиха на земята и се върнаха на кораба.

Без да каже дума Абала изсипа съдържанието на торбичката върху плота на масата. Когато са обработени и полирани, диамантите са най-силните естествени рефрактори на светлината, способни да превърнат бялата светлина в дъга от различните цветове на спектъра с такъв искрометен блясък, че хората ламтят за тях от незапомнени времена. Но в необработено състояние няма по какво да отличиш скъпоценните камъни от обикновените. Купчината камъни не проблясваше. Те лежаха на масата, без да блещукат. Повечето имаха формата на малки четиристенни пирамиди, разширяващи се в основата, а останалите бяха просто обикновени камъчета без определена форма. Цветовете им варираха от чисто бяло до мръсножълто. Някои изглеждаха прозрачни, но много бяха сцепени и начупени. Обаче Макс и Хуан веднага прецениха, че нито един не е по-малък от един карат. Стойността им в някой от Диамантените квартали на Ню Йорк, Тел Авив или Амстердам щеше да е много по-висока от съдържанието на контейнера, но такава беше природата на търговията. Абала винаги можеше да си набави още диаманти, но да си купи оръжия беше почти невъзможно.

Макс инстинктивно грабна най-големия камък, един кристал с тегло поне десет карата. Срязан и полиран до камък с тежест четири-пет карата, в зависимост от цвета и степента си на чистота, той щеше да донесе около четиридесет хиляди долара. Зае се да го проучва с бижутерска лупа. Започна да го върти срещу светлината, устата му се изду, а на лицето му се появи кисело изражение. Остави го настрана, без да каже нещо, после взе друг камък, а по-късно още един. Изцъка няколко пъти, сякаш е разочарован от онова, което вижда, след това извади от джоба на ризата си чифт очила за четене. Когато си ги сложи, стрелна над камъните разочарован поглед към Абала, отвори тефтерчето и написа няколко реда с автоматичен молив.

— Какво пишеш? — попита Абала, който изведнъж се почувства несигурен заради поведението му на учен човек.

— Че тези камъни са по-подходящи за чакъл, отколкото за скъпоценни — отговори Макс с колкото може по-пронизителен глас и зверски холандски акцент. Абала едва не скочи на крака от обида, но Макс му махна с ръка да не става. — Обаче след предварителния оглед ги оценявам като задоволителни за нашата размяна.

От джоба на панталона си извади плоско парче топаз, чиято повърхност беше покрита с дълбоки драскотини.