Клайв Къслър - Брегът на скелетите

Сюзън Донливи нямаше какво да отговори.

— Какво ще кажеш за следното? Разкажи ми какви са плановете на Дан Сингър и аз ще се погрижа да бъдеш предадена на швейцарските власти като съучастник в отвличане. Ще убедя Джеф Мерик да забрави за опита за убийство. — Досега Линда размахваше тоягата, но сега вече беше време да покаже и морковчето. — Дори няма нужда да ми казваш къде е. Разбра ли? Просто очертай пред мен какви са намеренията му и животът ти ще стане много по-лесен.

Линда наподоби с длани разминаващи се везни и продължи:

— Две или три години в швейцарски затвор или десетилетие в зандан от Третия свят. Хайде, Сюзън, погрижи се да имаш по-лесен живот. Кажи ми какви са плановете му.

Част от техниката на Линда беше да продължи да изтъква колко лесно може да се уреди всичко, как Сюзън само ще спечели и нищо няма да загуби, ако проговори. Ако Хуан не държеше да получи информацията възможно най-бързо, тя щеше да избере друг въпрос. Въпрос, който просто щеше да поддържа разговора. Въпреки това имаше някакъв напредък. Предизвикателството, което правеше Сюзън доста решителна, сега отстъпваше място на несигурност.

— Никой няма да разбере — настоя Линда. — Кажи ми какво ще направи. Предполагам, че ще е нещо показно, нещо, което иска Мерик да види. Така ли е, Сюзън? Само кимни с глава, ако съм права.

Главата на младата жена остана неподвижна, но очите й лекичко трепнаха.

— Е, видя ли, че не беше толкова трудно — изгука Линда, сякаш мъмреше дете, което най-сетне си е взело лекарството. — Какво ли е това показно нещо? Знаем, че е свързано със затоплянето на течението Бенгуела.

По лицето на Сюзън се изписа ужас, а устата й остана отворена.

— Точно така. Открихме вълновите генератори и подводните нагреватели. Част от плана на Сингър вече е разкрита, но това не е толкова интересно. Най-важното сега е да ми разкажеш останалото.

Когато Сюзън не отговори, Линда вдигна ръце.

— Това си е чисто губене на време! Аз се опитвам да ти направя услуга, а ти даже не ми отговаряш. Добре, щом не искаш да се разберем човешки, така да бъде. Господин Смит! — След като го повика, Линда тръгна да излиза от трюма, а Хуан я следваше плътно. Той затвори вратата на трюма и заключи.

— По дяволите, доста си страшна! — отбеляза Хуан.

Линда проверяваше картината от камерата на джобния компютър и не вдигна глава, когато каза:

— Очевидно недостатъчно. Мислех, че ще се огъне.

— Какво прави?

— Опитва се да не се напикае.

— Значи ще я оставим да чака?

— Ще се върна при нея след половин час — каза Линда. — Така ще има достатъчно време, за да обмисли какво я чака.

— А ако и тогава не иска да говори?

— Щом не разполагам с достатъчно време, за да я обработя да омекне, нямам друг избор, освен да използвам опиати. Мразя този метод, защото лесно може да накара обекта да ти каже всичко друго, но не и истината. — Линда погледна отново екрана. — От друга страна… — Тя вдигна ръка и взе да свива пръстите си един след друг, сякаш отброяваше време. Когато и последният пръст легна в дланта й, Сюзън Донливи започна да пищи зад затворената врата.

— Върнете се! Моля! Ще ви кажа какво ще се опита да направи!

Сянка мина по лицето на Линда. Вместо да е доволна от добре свършената работа, тя изглеждаше тъжна.

— Какво има? — попита Хуан.

— Нищо.

— Кажи ми. Какъв е проблемът?

Тя вдигна очи към него.

— Мразя да върша това. Да пречупвам хората. Да ги лъжа, за да науча, каквото ми трябва. Това ме кара да се чувствам… опустошена. Влизам в чуждо съзнание, за да измъкна информация, и накрая научавам всичко за тях: как мислят, какви са надеждите и мечтите им, всяка тайна, която са смятали, че никога няма да разкрият. След няколко часа аз ще знам повече за Сюзън Донливи от когото и да било на този свят. Но тази информация няма да е споделена, а открадната. Хуан, мразя да го правя.

— Нямах представа — нежно каза той. — Ако знаех, нямаше да те карам.

— Затова не ти казах. Ти ме нае, защото имам опит и умения, които никой друг от екипажа не притежава. Това, че мразя част от работата си, не значи, че не трябва да я върша.

Хуан леко я стисна за рамото.

— Ще се оправиш ли?

— Аха. Ще я оставя да вика още няколко минути и после ще вляза вътре. Когато свърша, ще те намеря. След това ще изпия няколко чаши вино в повече и ще се опитам да изкарам Сюзън Донливи от мислите си. Върви да си починеш. Изглеждаш ужасно.

— Това е най-доброто предложение за днешния ден.