Клайв Къслър - Брегът на скелетите

— Не. Този тип изглежда може да се разтваря във въздуха, когато си поиска.

— Той може да изчезне, но не и петстотинте му последователи. Как е организирал търсенето Мърф?

— Започнали са от пристана и са описвали все по-широки кръгове, като за всеки случай са надвишили обсега на радиопредавателчетата с повече от тридесет километра.

— Реката е граница между Република Конго и Демократична република Конго — отбеляза Хуан. — Стоят си на юг от границата, така ли?

— Като изключим почти еднаквите им имена, отношенията между двете държави са в пълна бъркотия. Да, останали са на юг от границата, защото не са получили разрешение да преминат в Република Конго.

— На какво да се обзаложим, че Макамбо е отнесъл оръжията на север?

— Възможно е — съгласи се Макс. — Ако северните съседи на Конго крият армията му, това обяснява защо никога не е бил залавян.

— Разполагаме само с още няколко часа, преди батериите на предавателчетата окончателно да паднат. — Хуан спря водата и отвори вратата. Вече беше чист, но не се чувстваше освежен. Макс му подаде дебела бразилска памучна хавлия. — Обади се на Марк и му кажи да направи всичко каквото трябва, за да пресече тази граница и прослуша района. Оръжията няма да са на повече от осемдесет или сто километра от реката. Сигурен съм.

— Ще му се обадя още сега — кимна Макс и се надигна от ваната.

Хуан се подстригваше толкова късо, че не му се налагаше да се вчесва. Сложи си дезодорант и реши, че ще изглежда по-опасен с тридесетчасова брада, затова остави бръснача на мястото му. Тъмните кръгове около очите и зачервените очни ябълки му придаваха доста демоничен вид. Обу черни панталони с много джобове и черна тениска. Звънна в Магическата работилница, за да пратят техник, който да вземе бойния му крак. По пътя към трюмовете на кораба се отби в камбуза, за да си вземе някакъв сандвич.

Линда Рос го чакаше пред един от корабните трюмове. В ръце държеше един малък джобен компютър, който получаваше сигнали от безжичния интернет на кораба.

— Как е нашата гостенка? — попита Хуан, когато я наближи.

— Виж сам. — Тя завъртя малкия уред към него така, че да може да вижда екрана. — Искам да те поздравя, че проведе успешно операцията по спасяването.

— Имах много помощници.

Сюзън Донливи беше вързана за дисекционна маска от неръждаема стомана в центъра на трюма, където предния ден Хуан беше сгъвал парашута си. Единствената светлина идваше от силна халогенна лампа и заливаше масата така, че Донливи да не може да вижда нищо наоколо. Картината на екрана на джобния компютър се предаваше от камера, монтирана точно над лампата.

Косата й беше на клечки от дългото време в пустинята без достатъчно вода за лична хигиена, а кожата на ръцете й бе осеяна с червени подутини от ухапванията на пясъчните бълхи. Кръвта се беше оттеглила от лицето й, оставяйки го бяло като маска, а долната й устна потрепваше. Челото й беше обляно в пот.

— Ако не беше вързана, щеше да си изгризе ноктите до кръв — отбеляза Линда.

— Готова ли си? — попита Хуан.

— Само да прегледам още няколко бележки. Отдавна не съм провеждала разпити.

— Както казва Макс, това е същото като да паднеш от колело. Щом веднъж се научиш, никога не го забравяш.

— Надявам се, че чувството му за хумор не го е подвело — каза Линда и спря компютърчето. — Хайде да вървим.

Хуан отвори вратата към трюма. Лъхна го силна горещина. Бяха включили термостата на тридесет и седем градуса. Подобно на светлината, и температурата беше част от техниката за разпит, която Линда беше избрала, за да пречупят Сюзън Донливи. Двамата влязоха безшумно в помещението и останаха извън кръга светлина.

Той трябваше да признае, че Сюзън заслужава висока оценка, защото не продума повече от минута.

— Кой е там? — попита тя накрая с малко налудничав тон.

Кабрило и Рос запазиха мълчание.

— Кой е там? — повтори Сюзън по-настоятелно. — Не може да ме държите така. Аз имам права!

Усетиха фината граница между паниката и страха. При разпити номерът беше, в това да не я пресичаш. Никога не позволявай на обекта да превръща страха си в гняв. Линда прецени момента много точно. Разбра, че Сюзън започва да се гневи по стиснатите челюсти и изпънатата кожа на лицето. Тя влезе в кръга от светлина миг преди Донливи да започне да крещи. Очите й се разшириха от учудване, когато видя, че при нея в трюма има друга жена.

— Госпожице Донливи, още отначало искам да разбереш, че тук нямаш никакви права. Намираш се на борда на кораб под иранско знаме и в международни води. Тук няма човек, който да те представлява по някакъв начин. Имаш само две възможности. Само две. Можеш да ми кажеш онова, което искам да науча, или ще те предам на професионалист по разпити.