Клайв Къслър - Брегът на скелетите

— Едва не забравих… — Той огледа лицата им и видя човека, когото търсеше, да се крие зад един едър брадат тип. Хуан го заобиколи и дръпна Сюзън Донливи за ръката. Младият мъж се опита да я защити и посегна да нанесе удар в главата на Кабрило. Той се наведе и го избегна с лекота, защото младежът беше доста тромав, измъкна деветмилиметровия си пистолет и го притисна в челото на колежанчето между двете му смаяни очета.

— Готов ли си пак да опиташ?

Момчето отстъпи назад. Хуан стегна белезниците на Сюзън Донливи достатъчно силно, за да усети, че може да стане и по-лошо, и я задърпа към самолета. На рампата спря и се обърна към двамата членове на екипа, които щяха да останат. Те бяха източили една гумена туба гориво за джипа от самолета.

— Знаете ли какво да правите?

— Ще ги закараме петдесетина километра навътре в пустинята и ще ги оставим там.

— Така самолетът на Сингър няма да успее да ги намери — кимна Хуан. — Само не забравяйте да отбележите координатите на джипиеса, за да можем по-късно да ги открием.

— След това се връщаме във Виндхук, оставяме някъде джипа и си взимаме стая в хотел.

— Когато пристигнете, веднага звъннете на кораба — нареди Хуан и им стисна ръцете. — Може би ще можем да ви измъкнем, преди да тръгнем да издирваме оръжията в северната част на Конго.

Докато потъваше в сенчестия товарен отсек на самолета, Кабрило се обърна и подвикна на природозащитниците.

— Ще се видим след седмица.

Линк вървеше след него и веднага щом се качиха, Тайни даде газ. Деветдесет секунди след кацането, те отново бяха във въздуха, оставяйки след себе си осем кандидат-екотерористи с увиснали ченета, които така и не разбраха какво им се беше случило.

— Добре дошъл, председателю — каза Макс Хенли, когато Хуан стигна до горния край на подвижната стълба на „Орегон“.

Двамата се здрависаха.

— Хубаво е да си отново у дома — каза Кабрило, полагайки усилия да не заспи прав. — Последните дванадесет часа бяха едни от най-лошите в живота ми. — Той се обърна, за да помаха на Джъстис Уленга, намибийския капитан на „Пенгуин“, лодката, която Слоун Макинтайър и Тони Риардън бяха наели. Хуан се беше свързал с него в Терас Бей, където рибарят се беше покрил след нападението.

Любезният капитан докосна с пръсти козирката на бейзболното си кепе, за да поздрави Кабрило, и се усмихна широко заради дебелата пачка банкноти, които Хуан му беше дал като възнаграждение за простата задача да ги откара до товарния кораб, закотвен малко извън дванадесетмилната зона на Намибия. Веднага щом лодката на намибиеца се отдалечи достатъчно от „Орегон“, масивният товарен съд започна да ускорява в северна посока, като бълваше фалшив пушек от димохода.

Бяха вдигнали Джефри Мерик на палубата с носилка. Джулия Хъксли вече беше приведена над него, а крайчецът на бялата й престилка облизваше петно машинно масло. Под нея се виждаше изпръскан с кръв операционен костюм. Беше кърпила ранени мъже от мига, в който контейнерът, използван от Макс да качи войниците на кораба, се отвори. Двамата фелдшери бяха готови да свалят Мерик в операционната, но тя искаше да направи преценка на състоянието му колкото може по-бързо.

Майк, Ски и Еди съпроводиха Сюзън Донливи с вързани очи до корабния арест веднага щом стъпи на „Орегон“. Беше видно с просто око колко й тежеше, че никой не й бе продумал, откакто Хуан я качи насила на самолета. Още не се беше признала за победена, но защитата й се пропукваше.

— Докторе, какво смяташ? — попита Хуан, когато Джулия дръпна стетоскопа от заголените гърди на Мерик.

— Дробовете му са чисти, но сърцето бие слабо. — Тя хвърли поглед към торбичката с физиологичен разтвор, която фелдшерът държеше над проснатия Мерик. — Това е третата доза, която му вливаме. Искам да му прелея малко кръв, за да вдигне налягането, преди да се заловя с куршума, който е още в раната. Не ми харесва, че е в безсъзнание.

— Може ли да се дължи на хероина, който са му били в Дяволския оазис?

— Вече би трябвало да го е изхвърлил. Има и нещо друго. Вдигнал е лека температура и раната изглежда възпалена. Трябва да го сложа на антибиотици.

— А какво става с останалите? Моузис Ндебеле?

Очите й помрачняха.

— Изгубих двама от тях. Имам още един в тежко състояние. Останалите бяха главно с повърхностни рани. Ще се оправят, стига да не развият възпаление. Моузис не е добре. Човешкият крак има двадесет и шест кости. Преди да се откажа, на рентгеновата му снимка преброих петдесет и осем отделни парчета кост. Ако искаме да си запази крака, трябва до ден-два да го закараме на специалист ортопед.