Клайв Къслър - Брегът на скелетите

Изстена, когато се изправи на крака. Знаеше, че след няколко часа гърбът му ще заприлича на зебра от равномерно разпределените пурпурни натъртвания от перилата.

Нямаше смисъл да бъде тих след такова шумно нахлуване и се затича надолу по стъпалата. От докладите на Еди за Линк бе научил, че тази част на затвора е празна. На партера си почина пред отворената врата и огледа коридора в двете посоки, благодарен, че генераторът все още захранваше лампите. Щом тръгна надясно, взе предохранителни мерки, като разби крушките, под които минаваше. Нямаше никакво намерение да улеснява войника, който щеше Да влезе през някоя от взривените врати.

Надникна зад ъгъла и пред една широка врата видя стол точно както Еди беше описал мястото, където държат Мерик. Първоначалната им мисия беше да спасят учения, но сега първата задача на Кабрило бе да осигури безопасността на Моузис Ндебеле. Той отмина вратата, сигурен, че похитителите на Мерик са се свили вътре, без да знаят как да реагират.

През нощта затворът никога не отдаваше напълно топлината, която натрупваше през деня, и сега, след като бе беше съмнало, коридорите ставаха все по-горещи. Докато тичаше, Хуан се потеше неудържимо. Беше стигнал до средата на коридора, когато някакво движение в долния край, привлече погледа му. Двама слабички войници тичаха срещу него. Те бяха много по-близо до входа към другия блок с килии, отколкото той. Тяхното присъствие му подсказа, че там държат своя важен затворник.

Хуан се хвърли на земята и лактите му се одраха в каменния под, докато насочваше автомата. Даде див откос, който принуди войниците да отстъпят назад й да се скрият зад ъгъла, откъдето бяха дошли.

Сигурно са се промъкнали под отломките на вратите, помисли си той разсеяно и направи опит да потисне мисълта, че няма никакво прикритие, а двамата заедно го превъзхождат по огнева мощ. Промъкна се обратно до мястото, където коридорът беше много по-тъмен, и се претърколи на другата страна, за да ги обърка. Стреляше всеки път, когато някой от пазачите се опиташе да провери коридора. Въздухът се изпълни с миризма на барут. Районът около председателя беше покрит с лъскави месингови гилзи.

Той изпълзя отново и пресече коридора миг преди един от войниците да открие съкрушителен прикриващ огън. Разлетяха се каменни отломки и засвистяха куршуми. Хуан даде един откос, но войникът не се разколеба и продължи да стреля.

Неговият другар се втурна иззад ъгъла, за да увеличи огневата му мощ. Макар никой от тях да не можеше да види Кабрило в тъмния коридор, вероятността да извадят късмет с някой случаен изстрел се удвои. Първият войник изскочи от позицията си и хукна към вратата на блока с килии. Или вратата не беше заключена, или той отнесе с откос катинара, защото изчезна зад нея, преди Хуан да успее да го повали.

Кабрило разполагаше само с няколко секунди преди войникът да убие Моузис Ндебеле. Той се надигна и обзет от нещо, което можеше да се стори на страничния наблюдател като безразсъдна ярост, изскочи от мрака на коридора. Докато тичаше, стреляше с автомата от хълбок. Лъчът на лазерния му прицел подскачаше из въздуха, докато най-накрая не се установи върху гърдите на втория пазач. Следващите три куршума го улучиха в гърдите и го изхвърлиха назад.

Кабрило продължи да тича. Вместо да намали, за да мине през вратата на блока с килии, той се блъсна странично в касата, пое удара с рамо, но почти не намали бързината си.

Пред него се показа редица килии, затворени отпред с железни решетки. Всички изглеждаха празни. Доколкото знаеше, Ндебеле можеше да е на втория или третия етаж, а първият войник имаше голяма преднина и сигурно вече го беше намерил. Точно тогава въпреки тежкото си дишане и блъскането на сърцето в ушите, Хуан чу гласове, които идваха иззад килиите. Гласът беше мелодичен и успокояващ. Не приличаше на крясъците на осъден, а беше по-скоро бащински разбиращ, като на свещеник, който дава опрощение.

Той се втурна зад ъгъла. Пазачът стоеше пред килията, а вътре мъж с мръсна затворническа униформа се бе изправил зад железните пръчки на решетката. Войникът беше насочил автомата в главата му. Моузис Ндебеле стоеше спокойно, с отпуснати ръце, сякаш не го очакваше екзекуция, а водеше разговор с приятел, когото отдавна не бе виждал.

Хуан вдигна автомата и го опря в рамото си, а червената точка на лазера застина върху лъскавото чело на негъра. Той се обърна от шума, който вдигнаха стъпките на Кабрило. Хуан спря на девет метра от двамата африканци. Войникът започна да сваля оръжието си, за да го насочи срещу председателя, но Хуан дръпна спусъка. Затворът се стовари върху празния патронник. Щракването на метал в метал беше силно, но не беше нищо в сравнение с онова, което предстоеше да се случи.