Клайв Къслър: Джунглата

Кабрило разполагаше само с една възможност поне единият двамата да оцелее. Затова извика с все сили, за да го чуе Мак Ди през рева на водата:

— Успех!

След като дръпна ръцете си от лицето на скалата, падна в течението и се понесе обратно по коридора. Стовари се върху Джон Смит, когото тази неочаквана саможертва изненада напълно, но въпреки това успя да се задържи с върховете на пръстите за скалата.

Двамата мъже бяха лице в лице, задържани на място от здравата хватка на Смит за скалата. Хуан бръкна под водата, напипа един от пръстите на мъжа и го изви жестоко. Мохамед направи гримаса, но не се пусна. И двамата бяха притиснали глави в тавана, където последните лампи, които светеха с помощта на акумулатора за резервно осветление, скоро щяха да угаснат.

— Беше добър, но не достатъчно. Сега и двамата ще умрем — каза Смит.

Хуан почувства, че нещо се отърква във врата му, и инстинктивно се досети какво е.

— Не още — строши още един от пръстите на убиеца и сега той се пусна. Кабрило се вкопчи в края на въжето, което Мак Ди се беше сетил да пусне по течението, докато Смит изчезваше в мрака. Пое си дълбоко дъх и започна да се набира ръка след ръка по посока на асансьора. Трябваше да се вкопчи в мрежата, за да не бъде изстрелян обратно надолу по коридора като тапа от бутилка шампанско. Силата на водата, която падаше отгоре в шахтата беше съкрушителна, но въпреки това двамата с Лоулес се бяха измъкнали. Протегна ръка към панела с бутони, помоли се да не са дали на късо, и натисна този за последния етаж, за да излязат от мината.

Беше невъзможно да каже дали се движат. Двамата притискаха лица в тавана, опитвайки се да не обръщат внимание на намаляващото количество кислород в дробовете си и болезнените удари от водните струи, които се изливаха върху им.

Кабрило се отправи към онова място, където можеше да не обръща внимание на заобикалящото го, същия психически рай бе потърсил, когато го заливаха с вода в Мианмар. Проработи само за няколко секунди, защото, за разлика от тогава, сега удавянето беше напълно възможно. Клетката тракаше и се клатеше, но това може би беше от водните струи, които я блъскаха от всички страни. Точно тогава на Хуан му хрумна паническата идея, че може би шахтата ще се наводни по-бързо, отколкото асансьорът може да ги изкачи до горе.

Той усети как Мак Ди до него се напряга, защото му свършваше въздухът. Опита се да го успокои, като го прегърна през рамо, но това само го накара да удвои усилията си и той отблъсна Кабрило настрани. Сам Хуан беше на крачка от паниката и тялото му използваше последните запаси животоспасителен кислород.

Внезапно шумът на водата, падаща върху им, се промени, стана по-остър и силен. В първия момент Хуан не разбра какво може да означава това, но после му светна. Бяха се освободили от нея и възлизаха по водопада. Той се наведе към пода и използва ръцете си, за да се заслони и да си поеме дъх. Поемаше и вода, но успя да напълни дробовете си. Застопори се на място, като се вкопчи в тавата, след това дръпна Мак Ди да заеме същата поза. Удари го по гърба, повтори и потрети и изведнъж другарят му се закашля, давейки се и зяпайки за въздух.

Асансьорът се изкачваше с бързината на охлюв, борейки се срещу водата, но все пак не спираше.

— Добра работа свърши с въжето — измърмори Хуан, когато успя да успокои дишането си.

— Не мога да си позволя да изгубя началника си в първия работен ден — отвърна Лоулес и дори успя да пусне нахакана, макар и малко крива усмивка. — И ако броиш резултата, водя те с три точки.

Петнайсет минути по-късно, мокри до кости и треперещи, с вид на удавени плъхове, двамата стигнаха до входа, където намериха Макс и останалите, струпани около малък огън, който бяха запалили с дъските, отделяли мината от укреплението.

— Крайно време беше — избоботи Макс грубо, за да скрие облекчението си. — Взехте ли кристалите?

— Още не е сигурно — отговори Хуан. — По-късно ще поговорим за това.

— Какво стана с Бахар?

— Убиха го неговите собствени хора.

— А Смит?

— Него убих аз.

— Добре, тогава предлагам да изчезваме от тук, преди французите да са разбрали, че откраднахме една от реките им.

Когато екипът се върна, Солей Кроасар напусна „Орегон“. Хуан би желал да я опознае по-отблизо, но разбираше, че на нея й е нужно да се отдалечи от кошмара, който бе преживяла през последните няколко седмици. Той самият не би имал нищо против да направи същото. Това се оказа може би най-тежката задача, която Корпорацията някога бе изпълнявала. Дори не бяха разбрали, или най-малкото, чак до края, че всичко случило се след Пакистан е било свързано.