Клайв Къслър: Джунглата

— Като нямаш желания, защо ми помагаш? — попита Хуан, докато трескаво търсеше споменатото от компютъра означение.

— Не мога да отговоря. Зная каква работа вършиш и какво направи господин Бахар. Възможно е да оценявам единия от вас по-високо от другия. Може би желанието е нещо, което започвам да развивам.

Ако преди малко изпитваше съмнение, сега вече Хуан беше сигурен, че квантовият компютър е развил някакъв вид съзнание. Макар да не можеше да противостои на програмираното подчинение на Бахар, на машината, както изглеждаше, това не й харесваше. Готвеше се да я убие и тази мисъл го накара да се спре, защото изпита вина.

Намери отвора за достъп и отвори капака. Под него лежеше парче поляризираща пластмаса и тя му позволи да види фантасмагоричната пулсираща светлина, която по същество беше източникът на силата на компютъра. Когато махна пластмасовия капак, светлината стана невидима.

Кристалите бяха пъхнати един до друг в неподвижни скоби. Бяха дълги около двайсет и пет сантиметра и обработвани, докато станат съвършено цилиндрични.

— Съжалявам — каза Хуан, когато се протегна да ги извади от гнездата им.

— Не забравяй какво ти казах — припомни му машината. После гласът й се промени и стана като този на ХАЛ 9000 от „2001: Космическа одисея“. — Дейв, ще сънувам ли?

Това беше въпросът, който компютърът задава във филма, когато астронавтът Дейв Боумън се готви да го изключи. И напълно шашна Кабрило.

Той извади двата кристала, преди машината да е започнала да пее „Дейзи, Дейзи“, и ги пъхна в празна паласка за муниции.

— Какво ще правим с него? — попита Мак Ди и махна с цевта по посока на Бахар.

— Ако може да се справи, ще дойде с нас, ако не може — ще го оставим тук.

Хуан вдигна кандидат-пророка на крака и прехвърли ръката му през раменете си, подхващайки го с другата. — Боклук, днес няма да ходиш при Аллах. Предстои ти среща с разпитващите в Гуантанамо.

Щом отвориха вратата към първото преддверие, видяха близо деветдесет сантиметра вода да се плиска отвън по стъклата и малко ручейче, което вече се беше просмукало вътре. Налягането беше твърде голямо, за да отворят вратата, затова Мак Ди просто пусна няколко куршума по стъклото. Нахлу ледена вода, която се заплиска около бедрата им.

— Цяло чудо ще е, ако успеем да се измъкнем — късо подхвърли Хуан.

Той и Бахар прекрачиха прага на външната врата, когато се чу изстрел. Главата на Бахар се пръсна, покривайки Хуан с кръв и мозък.

Смит и хората му крачеха в бързо покачващата се вода и държаха автоматите високо на гърдите си. Единият беше дал бърз изстрел по онези, които беше сметнал за двамата натрапници.

Хуан безцеремонно пусна трупа да падне и откри огън с една ръка. Мак Ди излезе от преддверието и също пусна един откос. Терористите нямаха друг избор, освен да се гмурнат под водата, защото около тях закипя от куршуми.

— Остави ги — извика Хуан. Водата беше стигнала до кръста му и се въртеше като във водовъртеж. Вместо да се мъчи да върви, той се хвърли и заплува, като преди това пусна празния автомат да потъне.

Не успяха да се преборят с течението, затова се изправиха и се опитаха да стигнат ходом до асансьора. Смит и неговите хора ги настигаха. Хуан и Мак Ди извадиха пистолетите си и се опитаха да ги накарат да отстъпят. Но сега противниците им разполагаха с превъзхождаща огнева, мощ. Остана им само да вървят под водата, като от време на време се показваха, за да си поемат дъх. Смит пореше водата като локомотив, а хората му крачеха зад него.

Излязоха и завиха зад ъгъла на помещението. Пред тях се простираше широк коридор, в чийто край бе асансьорът. Водата се стичаше по шахтата на дебели струи. Това вече не беше състезание, за да победят Смит. Трябваше просто да стигнат до асансьора и да се молят той да успее да ги качи, преди целият рудник да бъде погълнат от речната вода. Техните преследвачи също го бяха разбрали, защото никой вече не стреляше по тях.

Водата вече стигаше до гърдите им и повече не можеха да вървят срещу течението. Двамата се доближиха до стената и опипом търсеха издатини, за да се изтеглят напред срещу силното течение. Ако някой от тях изгубеше контакт с камъка, водата щеше да го завлече обратно дълбоко в рудника.

Смит правеше същото и беше на по-малко от шест метра зад тях.

Оставаха още пет метра и Хуан прецени, че при тази скорост Смит ще ги настигне, преди асансьорът да ги изведе на безопасно място. Бореха се главите им да останат във все по-смаляващия се джоб с кислород близо до тавана. Вече няколко пъти си беше удрял главата, но с безчувствено от студената вода тяло, болката му помагаше да продължава напред.