Клайв Къслър: Джунглата

След това пусна още един откос от своя REC7, който предизвика шумна канонада в отговор. Докато терористите стреляха по всичко, което им се струваше, че мърда, двамата другари бързаха покрай безкрайната купчина сол, струпана на лентата. Беше опасно начинание и всяка грешка можеше да доведе до изсипване на сол от лентата, която щеше да издаде местонахождението им и да предизвика неизбежната им смърт.

Придвижваха се незабелязано като сенки, промъквайки се над позицията, където зад изоставено рудничарско оборудване се бяха укрили терористите. Честотата на стрелбата им постепенно намаля, но ехото продължаваше оглушително да кънти из помещението.

Като пълзяха и се хлъзгаха, без да изпускат здраво стиснатите си автомати, Кабрило и Лоулес успяха незабелязани да пресекат неприятелската линия. Един от стрелците попита високо на арабски защо американците са престанали да стрелят.

— Защото са се уплашили — отговори друг и пусна дълъг откос.

— Тишина! — изкомандва някой.

Хуан разпозна гласа на Джон Смит.

Колкото и да му се искаше да премахне Смит, имаше прекалено много терористи наоколо, с които също трябваше да се бият, а гумената лента предлагаше твърде малко защита. Затова двамата продължиха напред. Едва след като се бяха скрили от погледите на арабите, Хуан се претърколи от лентата и се спусна на земята. После клекна под механизма.

— Добре мина — отбеляза Мак Ди. — С колко време разполагаме?

— Повече или по-малко от трийсет секунди. Давай.

Двамата спринтираха и тогава го усетиха. Земята почти не помръдна. Между тях имаше твърде много здрави скали, за да може взривът да разклати драматично галерията. По-скоро почувстваха въздушната вълна от експлозията, която се понесе през отворените пространства на рудника. Сега вече времето им наистина започна да изтича.

Стотици метри над главите им експлозивите се бяха взривили в отдалеченото място, където миньорите бяха подкопали дъното на реката. Разрушителната експлозия разби вече ронещия се таван, изкъртвайки петнайсетметровата скална тапа, която се стовари оглушително на пода сред облак задушаващ бял прах. Макс и останалите усетиха труса, докато чакаха при входа към укреплението от линията „Мажино“, и можеха само да се надяват, че Мак Ди и Хуан вече бързат да се присъединят към тях.

До този момент реката и рудникът бяха разделени от тънък слой шисти — той беше причината мината да не бъде наводнена още преди години. Обаче сега, когато липсваше големият скален къс, слоят се пропука от тежестта на водата. В началото протече само една тънка струйка, но скоро пукнатината се разшири и в мината започна да се излива цял поток. Не след дълго таванът рухна и водата нахлу с рева на водопад, разширявайки още отвора с устрема си.

След секунди цялата река Арк беше всмукана от рудника, сякаш някой беше извадил запушалката на мивка. Това беше направо неземна сцена, почти библейска по мощта на разрушението. Само няколко поточета успяваха да минат незасегнати покрай зейналата паст и това щеше да продължи, докато цялата мина се наводни.

Минути след експлозията нахлуващата вода намери двете главни шахти, които се спускаха в дълбините, и започна да се излива на дебели струи по стените им. Мърсър не беше включил изчисления колко бързо ще се наводни рудникът, но както изглеждаше, щеше да отнеме много по-малко време, отколкото човек би предположил. Кабрило и Лоулес се намираха един етаж над вече наводнените участъци.

Взривът не предизвика колебание у Хуан и Мак Ди и те продължиха да тичат. Минаха през още две помещения и бяха на хвърлей място от асансьора, когато се спряха. В един отдалечен ъгъл се виждаше ярко осветен район, който проблясваше весело. Бяха твърде далеч, за да видят подробности, но това несъответствие ги накара да се замислят.

Промъкнаха се по-близо, притискайки се в стените, за да не бъдат забелязани. Районът беше отчасти разделен, сякаш за да се скрие фактът, че се намира дълбоко под земята, и през входа видяха мебели, донесени отгоре, за да бъде колкото може по-удобно на Гунаван Бахар в неговото леговище. В момента тук нямаше никого и двамата мъже се отдалечиха бързо, когато ги спря друго несъответствие. Беше метална кутия, може би два пъти по-голяма от стандартен контейнер за превоз на стоки. Прекалено голям, за да е свален с асансьора. Вероятно Бахар беше наредил да го сглобят тук долу.

Само размерите му напомняха за контейнер, иначе стените бяха от лъскава неръждаема стомана и цялото нещо имаше вид на някаква свръхмодерна машина. От него излизаха десетки кабели, подобни на пипала — захранващи и за пренос на данни, плюс многочислени резервни. От едната страна стърчеше стъклено преддверие и вътре се виждаха белите гащеризони, прякоросвани „зайчета“, които се използваха при работа в стерилна среда. Имаше закачалка за четири зайчета, но на нея като балони с изпуснат въздух висяха само три.