Клайв Къслър - Джунглата

След секунди двамата мъже получиха по инжекция с успокоителни, които щяха да ги държат упоени в продължение на двайсет и четири часа, но за всеки случай им залепиха и устите с широки лепенки. После вързаха ръцете и краката им. Хуан задържа радиостанцията, но хвърли пистолетите им в реката. Издърпаха мъжете под едно паднало дърво и ги покриха с листа и клони.

— В мината ще вдигнат тревога, ако престанат да се обаждат — отбеляза Макс.

Това беше напомняне, от което Кабрило не се нуждаеше. Той размърда пръсти, за да облекчи малко болката от нанесения удар, после свали калъфа от автомата REC7. Беше станало очевидно, че из тези гори няма да срещнат туристи. Накара Еди да се свърже с Линк и да му каже, че времевият план вече е объркан и че трябва да е готов за всичко. Линкълн отговори с двойно натискане на комутатора.

Те продължиха да претърсват речния бряг за бункер или брониран купол, но бяха нащрек и за появата на други пазачи. Изминаха около четвърт километър, когато Макс изсвири като птица. Той се беше изкачил до средата на хълма и когато Кабрило стигна до него, видя онова, което французите наричат cloche, което ще рече камбана. Това беше неподвижен купол с процепи за картечници, така че мъжете вътре да покриват голям район с огън. За съжаление беше отлят от прекалено дебела стомана, за да го срежат, а стрелковите процепи бяха прекалено тесни, за да бъдат разширени. Куполът се издигаше на покрита с ръжда и потъмняла от времето бетонна основа, която беше тук от толкова време, че напълно се бе сляла с околността.

— Където има една, трябва да има и други — мъдро отбеляза Хенли.

И вярно, намериха още два купола, преди да попаднат на златната жила. Входът към бункера беше затворен от две здрави метални врати в бетонна рамка, която стърчеше навън към хълма, подобно на параден вход в земята. Над вратата се виждаха някакви избелели числа, които вероятно указваха предназначението на това укрепление. Остатъците от пътя, който някога е водил до бункера, едва се забелязваха, но с малко въображение беше възможно човек да го види как се изкачва и прехвърля гребена на хълма.

Вратите бяха заварени една за друг с груб шев от горе до долу.

— Добре, а сега се разпръснете и си отваряйте очите — нареди Кабрило. — Макс, започвай.

Хенли свали раницата и я остави в подножието на вратите с размер на гаражни и започна да работи по тях, докато останалите заеха позиции наоколо, за да следят за още подвижни патрули. Макс залепваше подобния на пластилин „Хипертерм“ по протежение на заварката, като внимаваше да използва само толкова, колкото да стопи металния шев. След няколко минути свърши и детонаторът беше на мястото си.

— Готово — докладва той по радиостанцията.

— Вървете да огледате района и докладвайте положението — нареди Кабрило.

Пушекът, който щеше да се образува след химическата реакция, беше издайнически, но неизбежен.

Операцията отне половин час, но накрая Хуан беше доволен да чуе, че тук са сами.

Когато получи и последния доклад, че наоколо е чисто, той нареди на Макс да възпламени заряда.

С пронизително съскане и толкова ярък блясък, сякаш човек е погледнал към слънцето, хипертермът се впи в заварката с толкова висока температура, че разтопен метал започна да пръска и капе по земята, а после изведнъж захвърчаха искри като от бенгалски огън. Над бункера се изви бял пушек, гъст и лепкав като захарен памук. Обаче вятърът, който духаше откъм долината, го отнасяше в противоположната посока на рудника, който беше на около километър и половина надолу по течението на реката. Когато горенето свърши, ръбовете на двете крила на вратата бяха светлочервени.

Макс беше подготвен и напръска краищата им с течен азот от моторното помещение на „Орегон“, който беше прехвърлил във вакуумна манерка. Металът беше още горещ, но с дебелите ръкавици на заварчик можеше спокойно да го докосва. Дясното крило изскърца безмилостно, когато го бутна да се отвори, и влажен хлад го лъхна от вътрешността на укреплението. Единственото, което се виждаше, беше сива бетонна стена и мастилен мрак.

— Готово — съобщи той на останалите.

Хората от екипа долетяха начаса. Кабрило пристигна последен.

— Добра работа!

— Да не би да си се съмнявал? — вдигна Макс огромните си месести лапи, за да могат другите да им се възхитят. — Нищо сътворено от човека не може да устои на тези две кунки.

— Дрън-дрън. Да тръгваме.

Точно преди Хуан да прекрачи прага, радиостанцията, която беше взел от упоения пазач, изпука и от нея се понесе ясен глас: