Клайв Къслър - Джунглата

Кабрило спря за малко на входа за мина „Албатрос“ встрани от главния път. Металните прътове на вратата бяха покрити с ръжда и графити. Рудникът беше надолу по пътя, затова от тук не можела да го видят.

Километър и половина по-нататък имаше просека между дърветата. Черният път водеше към борова горичка, която се отваряше към ливада, обезлесена преди десетки години. Кабрило пусна камиона по инерция през ливадата и го вкара между боровете в далечния й край. Зад тях се извисяваха планини, по чиито върхове още имаше следи от сняг. Намираха се на километър и половина от реката.

Когато слезе, Кабрило усети как гръбнакът му изпука след толкова часове, прекарани в камиона. Въздухът беше от най-прозрачните и чистите, които някога беше вдишвал. Температурата беше около петнайсет градуса, но през нощта щеше да падне още.

Надеждата им беше преди смрачаване да открият стария вход към линията „Мажино“ и на разсъмване да нападнат.

След като тези земи бяха част от национален парк, съществуваше вероятността да срещнат туристи, но нищо не можеше да се направи. Тъй като те самите бяха облечени като туристи, а оръжията им бяха в тънки като хартия калъфи, които можеха да бъдат свалени с едно-единствено движение, нямаше да събудят особени подозрения, ако случайно Бахар пращаше охрана толкова далеч от рудника.

Крачеха през гората в дълга двайсет метра индийска нишка. Кабрило вървеше начело, а Еди беше ариергард. Земята бе покрита с борови иглички и клонки, затова безшумното придвижване беше почти невъзможно. Обаче това не важеше за Лоулес — както преди няколко седмици в Мианмар, и сега той крачеше безшумно като котка.

В далечината се чуваше бученето на пълноводната от дъждовете река Арк. Докато се спускаха към бреговете й, въздухът захладня, защото тя се захранваше от високопланинските глетчери. Когато успяваха да я зърнат между дърветата, водата й беше тюркоазнозелена заради утайките, останали в древните ледници.

Когато наближиха, екипът запази дистанцията помежду си и пое към рудника „Албатрос“. През цялото време се оглеждаха за входа към почти осемдесетгодишното подземно укрепление. Нямаха представа как може да изглежда, затова просто търсеха нещо, създадено от човешка ръка.

Кабрило крачеше близо до реката и първи видя двамата мъже. Те стояха на около сто метра пред него на брега и оглеждаха околността с бинокли. Той се наведе зад един повален дънер, но не беше достатъчно бърз. Единият от мъжете го видя и потупа другаря си по рамото. Двамата бяха облечени в типично планинарски екипи, но в израженията им нямаше нищо туристическо. Никой от тях не носеше пушка, но това не означаваше, че не са въоръжени.

Те се затичаха леко към позицията на Кабрило, а единият свали нещо черно и продълговато от колана си. Хуан беше сигурен, че това е радиостанция, и знаеше, че ако тази среща бъде докладвана, ще се лишат от елемента на изненада. А ако се завържеше престрелка, ехото от изстрелите дълго щеше да кънти наоколо.

Остави автомата на земята и се престори, че си закопчава дюкяна, след като се е изпикал сред природата. Това беше номер, който обикновено караше другия да се отпусне. Сега видя, че уредът определено е радиостанция. Това не бяха невинни туристи, а обикалящ напосоки патрул на Бахар. Кабрило изруга лошия си късмет, защото независимо от изхода на тази среща, времевият им план вече беше нарушен.

Когато наближиха, видя, че двамата мъже имат мургави семитски физиономии, гъсти вежди и черни коси. Единият от тях посочи Кабрило с пръст, след това замаха с ръка, сякаш да му каже, че трябва да се върне обратно.

— Проблем ли има? — попита той на испански, защото реши, че на нито един от двамата френският не е роден език.

— Ти вървиш — каза единият.

— Хайде — изръмжа другият със силен арабски акцент, който потвърди предположенията на Хуан.

— Ей, скъпи, какво става? — беше Линда Рос, която излезе между дърветата, преструвайки се на объркана туристка.

Двамата терористи се обърнаха, за да я погледнат. Кабрило се хвърли напред. Нанесе саблен удар по китката на мъжа с радиостанцията и черната издължена кутия отлетя встрани. По време на същото движение стовари юмрук в челюстта на втория мъж, използвайки пълната сила на замаха. Докато вторият падаше на земята с обърнати очи, първият се бе съвзел достатъчно, за да започне да рови под якето си за оръжие.

Линда скочи към него с изнесен напред крак и го удари високо по рамото, използвайки голямата си инерция и малкото си килограми, за да го повали на земята. От брега вдигна мълниеносно камък с размерите на юмрук и го стовари в слепоочието му.